Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Известно време те се гледаха изпитателно, момичето — вцепенено, с разширени очи; Джей — обладан от непреодолимото усещане за нещо познато.
Това беше Джили.
Тя носеше оранжев пуловер и зелени панталони с крачоли, навити до коленете. Обувките й се въргаляха наблизо в тревата. Отстрани на брега лежеше червена раница с отворен капак. Герданчето от вързани на възли червени парцалчета, което момичето носеше на врата си, разрешаваше загадката с изчезването на талисманите на Джей.
След като се вгледа по-внимателно, той забеляза, че това все пак не беше Джили. Къдравата коса на това момиче бе по-скоро кестенява, отколкото червена, а и самото дете беше по-малко — на не повече от осем или девет години. И въпреки това приликата бе повече от поразителна. Момичето имаше същото живо лице, обсипано с лунички, същата голяма уста и подозрителни зеленикави очи. Гледаше по същия начин и капачките на коленете й стърчаха напред под ъгъл, точно като на Джили. Не, не беше тя, но толкова приличаше на нея, че сърцето на Джей подскочи. Хрумна му, че това може би е Роза.
Тя го изгледа продължително, без да се усмихва, после грабна обувките си и побягна. Козлето подскочи нервно и с танцова стъпка тръгна към Джей, като спря за кратко, за да подъвче шнура на забравената раница. Момичето се заизкачва ловко по хлъзгавия склон към оградата, като се подпираше с ръце.
— Почакай! — извика Джей след него. То не му обърна внимание. Катереше се бързо като невестулка и едва когато се отдалечи на безопасно разстояние, се обърна, за да му се изплези предизвикателно.
— Почакай! — той вдигна ръце, за да й покаже, че не иска да й стори нищо лошо. — Всичко е наред. Не бягай.
Момичето го гледаше, дали с любопитство или с враждебност — Джей не можеше да определи. Беше наклонило леко глава на една страна, изглеждаше съсредоточено. Той не можеше да познае дали го е разбрала.
— Здравей, Роза — каза. Детето само го гледаше.
— Аз съм Джей. Живея ей там — той посочи къщата, която едва се виждаше иззад дърветата.
Джей забеляза, че Роза не гледа точно към него, а някъде по-наляво и надолу от мястото, където бе застанал. Позата й беше напрегната, сякаш бе готова да побегне. Джей потупа джоба си с надеждата да намери нещо, което да й даде — бонбон или може би бисквита, — но напипа само запалката си и я извади. Беше „Бик“, от евтина ярка пластмаса, която блестеше на слънцето.
— Можеш да я вземеш, ако искаш — предложи той и й я подаде над водата. Тя не реагира. Може би не четеше по устните.
Козлето изблея откъм неговата страна на реката и леко се блъсна в краката му. Роза погледна Джей, после козлето — погледът й представляваше смесица от презрение и тревога. Забеляза, че очите й се стрелнаха към забравената раница, която лежеше на брега. Той се наведе и я вдигна. Интересът на козлето се прехвърли от краката на Джей към ръкава на ризата му. То го задъвка припряно. Джей протегна напред ръката с раницата.
— Твоя ли е?
На отсрещния бряг момичето пристъпи напред.
— Не се тревожи — той заговори бавно, за всеки случай, ако Роза все пак четеше по устните, и се усмихна. — Виж. Ще ти я донеса.
Джей кимна.
— Преди ходеше в детската градина — спомни си тя. — Тогава сигурно беше на три годинки или по-малка. Още можеше да говори, но не мисля, че чуваше.
— Така ли? — полюбопитства Джей. — Мислех, че се е родила глухоняма.
Жозефин поклати глава.