Непокорна страст
- Автор: Арчър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непокорна страст». Краткое содержание книги:
Съдбата я захвърля в бушуващ ураган… и мъжествените обятия на капитан Джейк Джермън. Бурната страст на двамата влюбени ги понася от романтичните брегове на Бахамските острови, през екзотичния Ню Орлиънс, към едно ранчо в Дивия запад. Накрая Джейк и Александра се предават пред дивата страст на една любов, която не може да бъде отхвърлена.
— В такъв случай, лека нощ — рече Елинър и нежно целуна Александра по бузата. — Все едно, че имам дъщеря. Толкова се радвам, че дойде.
Александра отнесе съдовете обратно в кухнята, където двете с Ейба ги измиха. Излезе от кухнята и се огледа. Над плантацията се беше спуснала нощта. Чуваха се нощните призиви на насекомите и животните. Леко потрепери от непознатите звуци и побърза към къщата. Стори й се, че в мрака вижда странни сенки наоколо, които се надигаха и се движеха на лунната светлина. Не беше привикнала към живота на открито. Тишината я потискаше и сякаш беше изпълнена със скрита заплаха.
Продължи бързо, без да гледа напред, с поглед вперен в земята. Изведнъж се заплете в мъхнати ластари, които висяха от всички дървета и изохка стреснато, опита се да ги махне от себе си, но само се оплете още повече. Усещаше меката им, прилепваща влага, те сякаш я впримчваха в клопка с цялата си сила. С много пъшкане успя да се освободи и хукна към къщата, далеч от всички тези покрити с мъх дървета, чиито клони стърчаха надолу, сякаш растяха в посока обратна на слънцето. Никога не бе виждала такова място или такива дървета. Ако не беше Елинър, не би останала тук.
Докато бягаше, отчаяно потърси с очи светлината, която трябваше да се вижда от вратата на къщата. Нарочно остави вратата отворена, когато излизаше, за да намери лесно обратния път, но наоколо не се виждаше никаква светлина. Дали някой не беше затворил вратата? В тъмнината се спъна в нещо и падна на земята, влажна от росата.
— Александра, chere, позволете да ви помогна. Изглежда, че сте се спънала в нещо.
Александра потисна желанието си да извика и се втренчи в тъмната фигура пред нея.
— Какво правите тук? — раздразнено попита тя.
— Бях вътре, ma chere, но нощта ме привлече — изсмя се Джайлс. — Не е ли прекрасно навън, на лунната светлина? Идеално време за ухажване на една красива жена, не мислите ли?
Александра започна да се изправя. Джайлс бързо й помогна, подхващайки я със силната си ръка.
— Оставете ме, Джайлс. Трябва да вляза вътре.
— Трябва ли? Не мисля така, Александра — твърдо рече Джайлс и я поведе настрани от къщата, към гъстата горичка.
— Не. Няма да дойда с вас. Прибирам се вътре.
— Не трябва ли да обсъдим някои неща, chere? Нямате ли някакви въпроси към мен?
Александра се поколеба. Искаше да поговори с него, но не тук, в мрака, съвсем сами.
— Аз… не знам.
— Е, аз пък знам. Елате, моя хубава Александра. Няма да ви нараня. Нима съм го правил някога?
— Да, мисля, че сте го правил.
Джайлс отново се разсмя тихо, продължавайки да я отдалечава от къщата.
— Елате с мене, мое малко гълъбче. Трябва да поговорим за много неща, а не искам да ни подслушват, нали?
— Сигурна съм, че има стаи…
— Не, няма. Нощем старецът броди из къщата, занича по ъглите, безпокои старите духове. Няма да позволи на миналото да бъде погребано — грубо рече Джайлс.
Александра се страхуваше от този мъж — този мъж, който бе използвал тялото й. Или може би сама му се беше отдала? Не знаеше, тъй като онази нощ беше като забулена в мъгла в съзнанието й, нереална, невъзможна, невероятна. Но решителността й се разколеба. Искаше да говори с Джайлс и въпреки това не смееше. От една страна го мразеше, от друга — не.
Джайлс я отведе обратно към дърветата, към гъстата растителност, повдигайки лепкавите мъхнати ластари, така че Александра да може да мине под тях. Между дърветата беше тясно и влажно. Усещането беше тягостно и я караше да се чувства апатична и отпусната. Това летаргично състояние започна да се засилва, докато продължаваха да се промъкват между дърветата, към една беседка. Някога беседката е била прекрасна — все още личеше бялата боя върху дървото. Все още изглеждаше хубава и романтична на лунната светлина. Но щом наближиха, Александра забеляза падналите дъски, белещата се боя и отново почувства как мъртвилото и разрухата на Юга се стоварват върху нея. Не искаше да стои на това място, заобиколено от скупчени дървета с натрапчиво силна миризма, докато влагата пронизваше тялото й. Не, тук не й харесваше. Искаше да се измъкне, да побегне и да забрави за безпомощното състояние, в което бе изпаднала.
Но Джайлс държеше ръката й здраво. Искаше нещо от Александра, а тук, в плантацията той винаги бе получавал това, което желае. Някога имаше стотици роби, които се подчиняваха на едно кимване или заповед. Никога нямаше да забрави на каква власт и подчинение се бе радвал тогава. Възнамеряваше отново да ги има, а ако не можеше да наложи волята си дори над една жена, значи не беше никакъв мъж. Спомни си за робините, с най-различен цвят на кожата, различни по ръст и форми, и кръвта му отново закипя. Тогава той беше техния господар и те трябваше да му се подчиняват. Белите му зъби проблеснаха в мрака при мисълта за нещата, които ги беше карал да правят или да му правят. Да, това беше живот — пари и власт, колкото поиска, жени, с колкото може да се справи. Защото имаше не само робините. В Ню Орлиънс го очакваха наслади и при възхитителната Бела Льоблан. Тя му принадлежеше така, както му принадлежаха робините, когато я откри в квартала на квартеронките. За съжаление никога не можа да проникне до дъното на душата й. Винаги една част оставаше скрита от него. Отначало я биеше заради това, но скоро научи, че боят не помага. А освен това съществуваше и Джейкъб. Видя очите на Бела, вперени в Джейкъб и разбра онова, което не трябваше да узнава. Не успя да намери никакви доказателства, но мисълта и до днес продължаваше да разяжда ума му.