Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Само той. Е, идваха и други хора от време на време, но ние не ги виждахме. Трябваше да стоим в голямата стая. Док ни каза така.
Док. Това не ми харесва. Доктор Менгеле. Папа Док. Бейби Док.
— Но не ни караше да пазим тишина или нещо таквоз.
— Нещо такова — поправя го Ема.
— Нещо такова. Даже можехме да играем Нинтендо.
— Защо не е трябвало да се виждате с други хора?
— Щото те можело да кажат и тогава мама — той хвърля бърз поглед към Ема, — можела да си има неприятности и повече никога да не я видим.
— Когато ги е заговорил в Макдоналдс — обяснява Ема, — онзи им е казал, че е мой приятел, че е трябвало да се върна за лечение в клиниката и не съм събрала смелост да кажа на момчетата…
— Док ни каза, че мама пак трябвало да се лекува — вметва Брандън.
— Казал им, че щяло да ми е прекалено тежко да се сбогувам с тях — обяснява Ема. — Че съм щяла да остана в дамската тоалетна, докато си тръгнат. Казал им, че ще ида да ги взема веднага щом се почувствам по-добре. Но ако някой разбере, че са при него — понеже той по закон нямал право да ги задържи, — щели да идат в приемен дом и детската социална служба никога нямало да им позволи да се върнат при мен.
— Никога — казва Кай много сериозно. — Точно така ни каза.
— Сега си имаме парола — уточнява Брандън, — за да знаем дали наистина е със знанието на мама или не.
— Не му казвай! — предупреждава го Кай.
Брандън се кокори на брат си, после се обръща към мен с извинителна усмивка.
— Не бива да казваме на никого, иначе някой може да разбере и пак да ни преметнат.
— Много добър план. — Усещам как петнайсетте ми минути изтичат. — И какво правехте по цял ден? Играехте Нинтендо? Гледахте телевизия?
— Нее. Телевизия не гледахме. Играехме Нинтендо, много. И на пинг-понг.
— И на други игри също.
— Но най-вече тренирахме.
— Тренирахте? — Местя поглед между двамата. — В какъв смисъл?
— Упражнения — казва Кай и започва да ги изброява с напевен ритъм, свивайки пръстите си по ред. — Лицеви опори, коремни преси, разтягане, гимнастика…
— И двамата ли? — Доктор Менгеле отново изскача в главата ми заедно с фрази като „мускулна биопсия“, „кардионатоварване“, „максимална издръжливост“.
— Аха.
— Той правеше ли ви тестове — с някакви машини или нещо подобно?
— Ннее.
— Макар че понякога се състезавахме — казва Кай. — Обикновено аз побеждавах.
— Не винаги — възразява Брандън.
— Много наблягахме на гимнастиката — казва Кай. — Нали знаете, салта и такива работи.
— И задно салто. Искате ли да ви покажа?
— Алекс няма време за това — спира го Ема. — Явно са го правели всеки ден в продължение на часове — добавя към мен. — Упражнения на греда, прескоци. Започнах да се чудя дали Док не е някакъв превъртял треньор на олимпийски надежди.
— Катерехме се и по въже — казва Кай и се усмихва. — Чак до тавана. Това го правехме много често. Никак не е лесно, между другото. Но така се заяква.
— Какви въжета?
Кай и Брандън се споглеждат и вдигат рамене.
— Ами просто въжета — казва Кай. — Дебели, висяха от халки на тавана.
— Онези с възлите бяха по-лесни.
— Да, обикновените бяха много трудни за катерене, особено в началото. Помниш ли, Бран? Изкачвахме се само на една-две стъпки от пода.
— Но после се научихме.
— И това е било… къде, в гимнастически салон… вътре в голямата къща?
— Да — в мазето. Много голяма стая, направо огромна.
Двамата кимат сериозно.
— Да. Като на стадион или нещо такова.
— Колко високо бяха закачени бяха тези въжета?
Те се споглеждат.
— Много нависоко.
— Колкото до тавана тук, или… — Таваните в апартамента на Ема са на около два метра и половина от пода.
— Не — възмутено казва Брандън. — Много по-високи… наистина високи.
— Хм. И този човек, той… направи ли ви нещо?
— Какво да ни е направил?
Не знам как да се изразя и Ема бърза да ме успокои:
— Не — казва тя. — Не е имало нищо такова.
— Нищо какво? — пита Кай.
Ема се колебае.
— Казахте ми, че не ви наранил.
Брандън клати глава.
— Нищо не ни е направил. Той ни харесваше.
— Харесвал ви е. Значи… беше ли… приятелски ли се държеше? — питам аз.
Ема ме стрелва с поглед, но не казва нищо. Момчетата клатят глави, вече са отегчени и не ги свърта на едно място.
— Нее — казва Кай, — той просто… просто беше… — Поглежда към брат си, но Брандън свива рамене. Изглежда никой от двамата не е в състояние да охарактеризира отношението на похитителя. — Беше си обикновен — казва накрая Кай. — А и през повечето време ни оставяше сами, освен когато тренирахме.