Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Докъм средата на предобеда сме разказали в общи линии историите си. За мен е извън съмнение, че човекът, отвлякъл нейните синове, е същият, когото аз наричам Флейтиста. Но Шофлър е прав. Паралелите са неясни. Няма конкретни подробности, още по-малко веществени доказателства, които да свържат двата случая.
Споделяме впечатленията си какво е да те заподозрат в изчезването на собствените ти деца.
— Нормално е да се случи на човек като мен — казва ми тя. — Така де, аз съм боклук — оправих се, вярно, вече три години съм чиста, но какво от това? Винаги си само на косъм да ги започнеш пак. — Умълчава се, после казва: — И този косъм трябва да стане здрав като… като от титан. Това се опитвам да направя.
— Мисля, че шансовете ти са добри.
Тя свива рамене.
— Работата е там, че… те изглежда смятаха, че сме намислили да изкопчим пари по някакъв начин и затова момчетата са изчезнали. Но при теб? Не разбирам.
— С жена ми сме разделени. Но основна роля изигра Флейтиста — той е оставил окървавената тениска в килера и поне за няколко дни полицията вярваше, че аз съм убил децата.
— А, да, точно така — сега си спомних. Кокошата кръв.
— А и онази купа с вода — тя също си свърши работата. Не знам какво са си помислили — че съм държал момчетата затворени в килера? — Клатя глава.
— Каква купа с вода?
— Имаше купа с вода на един рафт в килера в детската стая. Високо. Нямам представа как се е озовала там. В същия килер намериха окървавената тениска.
Не е точно ахване — по-скоро сякаш тя спря да диша, — но при всички случаи няма начин да пропусна внезапните вълни на тревога, излъчващи се от Ема Сандлинг.
— Какво?
— Наистина е той — казва Ема.
— Какво имаш предвид?
— А десетцентови монети? Имаше ли редичка десетцентови монети?
— Да. В права редица на мивката в банята.
Ема слага ръка върху моята.
— Имаше редичка десетцентови монети в средата на спалния чувал на Конър. Помислих, че Кон ги е сложил там. Но после Амалия — тя живееше в съседната палатка — та тя само погледна монетите и направо откачи. Имам предвид, че стана бяла като платно, а иначе кожата й е много тъмна. Пак тя забеляза и водата — купа, сложена на една малка поличка, нали се сещаш, закачена за стената на палатката.
— И защо се е уплашила толкова? Какво означава това?
— Е, и аз това я попитах, само че Амалия… първо ми каза да не пипам нищо, и въобще изглеждаше прекалено истерична, за да обяснява каквото и да било. Не пипай водата, каза, не мести монетите. И го каза наистина сериозно, сякаш беше въпрос на живот и смърт, сещаш се. Аз я гледам и нищо не разбирам. Един вид — какви ми ги говориш. Тя се опитва да ми обясни, но английският й не е много добър. Доколкото можах да схвана, това били някакви вуду работи и главното било да не ги местя. Казах ли, че тя е от Хаити? Чакай малко.
Обслужва група тийнейджъри, подава кутийки с кола и пържени картофки, туба слънцезащитен крем и една тениска с надпис „Животът е плаж“. Едно момиче се киска и казва: „Стига, Кевин, престани вече!“. Кевин. Името ме вледенява. Кевин. Шон. Къде сте?
В гърдите ми сякаш има вакуум, сякаш сърцето ми се е изпарило. Защото полицаите взеха водата и монетите като веществени доказателства. Предвид на казаното току-що от Ема, не мога да превъзмогна чувството, че това може да нарани момчетата. Или може би вече ги наранило.
Ема затваря прозорчето, връща се, сяда на ниското столче и приглажда бретона си назад. Климатикът в караваната не надмогва жегата и ние двамата сме потни.
— А тази Амалия… знаеш ли къде е тя сега?
Ема клати глава.
— Въобще не съм я виждала оттогава. Малко след разговора, за който ти разказах, ченгетата дойдоха и оградиха палатката с полицейска лента. Исках да остана там — още вярвах, че момчетата може да се появят отнякъде, — но те ме отведоха в управлението. Започнаха да разпитват другите хора в парка, блокираха изходите. Амалия и нейният приятел Бертран бяха незаконни имигранти. Тя работеше в „Камфърт Ин“, хотела. Той беше строителен работник. Много хора като тях живеят в паркове. Сещаш се — работещите бедняци. Палатковите лагери са много по-евтини от апартамент под наем. Както и да е, Бърти и Амалия със сигурност не са искали да говорят с полицията. Амалия не им казала нищо. Нищо не била видяла, нищо не била чула, нищо не знаела. Когато полицаите я потърсили отново заради монетите, защото аз им споменах за това — трябва да е било колко… седмица по-късно, — Амалия и Бърти отдавна ги нямало там.