Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Бих могъл да позвъня на вратата на апартамента й, но усещам, че ще е по-добре, ако говоря с нея, без децата да са наблизо. Така няма да се чувства толкова уязвима. Ако бях по-търпелив, бих могъл да изчакам до утре сутринта и да я пресрещна на плажа преди да отвори караваната. Само че съм нетърпелив. Ако успея да открия колата й на паркинга пред Общинския колеж, ще я изчакам там.
Междувременно си проверявам пощата. Имам имейл от Петрих с прикачен файл с полицейските досиета за монетите и книжния заек. Изчитам ги, но единствената нова за мен информация е дългото един параграф експертно мнение от някакъв специалист по оригами.
Без да унищожа обекта, не мога да проуча техниките на сгъване, но съдейки по външния оглед, обектът прилича на модифициран заек на Ланг, фигура със средна трудност, адаптирана по някой от множеството модели на зайци, създадени от известния оригамист доктор Джоузеф Ланг.
Опитвам се да погледам телевизия, но това ме влудява — реклами, записан смях и новини ми действам като звука от нокти върху черна дъска. Изключвам го, но става още по-лошо — пържа се в собствения си адреналин и пълзящото време. Малко по-късно се отправям към плажа на разходка, донякъде успокоен от шума на прибоя. И въпреки това поглеждам часовника си през десет минути.
В девет потеглям към булевард Клайд Морис, небето над мен е нашарено с розови ивици. Излизам на международния аутобан, после вдясно към огромния паркинг на колежа. Сега паркингът е наполовина празен, но сигурно е бил претъпкан, когато Ема е дошла, защото откривам червеното й субару почти в края. Сигурен съм, че е нейното заради лепенките „Спасете тюлените“, но все пак сверявам регистрационния номер с онзи в имейла на Макафърти. Да.
Девет и петнайсет е. Паркирам на няколко метра от субаруто. Включвам радиото, но след няколко минути не издържам и излизам от колата. Не мога да си намеря място от нерви. После обаче решавам, че привличам твърде много внимание, като просто стоя там, и тръгвам към тясна ивица растителност, разделяща паркинга от една сервизна алея. Там чакам сред ниски палми и тропически храсти, мърморя си тихо под съпровода на раздвижваните от вятъра листа.
В един момент си давам сметка какво правя — репетирам. Все едно упражнявам думите си преди пряко включване в ефир. Знам, че е глупаво, сякаш има правилен начин да кажа онова, което се каня да кажа — но въпреки всичко упорито изпробвам различни фрази, защото това ангажира мислите ми.
— Ема… казвам се Алекс Калахан. Сполетени сме от обща беда…
— Ема Сандлинг, нуждая се от помощта ви.
— Ема…
Вече е съвсем тъмно. Осветителни тела се кипрят на равни интервали в паркинга, всяко хвърля конус от светлина, съживен от орбитиращи насекоми. Все повече коли си тръгват. В близката секция са останали само дузина.
Някой се приближава, но скоро разбирам, че не е тя. Някакво хлапе с провиснали панталони и слушалки на главата. Влачи се към ръждясалата си тойота и отпрашва.
След пет минути я виждам да бърза в моята посока. Хрумва ми, че сигурно изглеждам странно, застанал в храстите, така че преди да се е приближила прекалено, тръгвам към колата си. Имам смътната идея да отворя багажника като претекст, че съм извън колата. В последния момент променям решението си и вместо това отварям капака на мотора. И моментално решавам, че е било грешка.
Тя е извадила ключовете си и хвърля бдителен поглед към мен преди да отключи вратата на колата си.
Направо съм се парализирал.
Тя сваля прозореца — ръчно. Запалва двигателя. Звукът от колата е като сирена за край на времето. То изтича твърде бързо. Докато успея да раздвижа краката си, тя вече си слага колана. Тръгвам към нея, вдигнал ръка.
— Извинете? — казвам.
— Съжалявам, но наистина бързам.
— Чакайте. — А после изстрелвам с гласа си от новините: — Сполетени сме от обща беда.
Репетираните ми думи прозвучават странно, много странно — дори в собствените ми уши. Ема се намръщва, сякаш съм я заговорил на чужд език и тя се опитва да преведе казаното.
— Аз съм Алекс Калахан — казвам, говоря твърде бързо и думите ми се застъпват. — Видели сте го по новините. Синовете ми, Кевин и Шон, бяха отвлечени. Вашата трагедия е приключила щастливо, Ема, но моята продължава. Имам нужда от помощта ви. Нуждая се…