Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Значи така и не си разбрала какво е имала предвид?
— Е, разбрах, че е било нещо като проклятие — за което вече се бях досетила заради начина, по който реагира Амалия. Но кажи-речи това беше всичко.
— Казала ти е да не ги местиш, да не ги докосваш дори?
— Точно така.
— Полицията отнесе купата с вода от моята къща. И монетите също. Като доказателства.
— О, и при мен направиха същото. На практика унищожиха почти всичко в палатката — включително и самата палатка, — за да тестват за следи от кръв и така нататък. Да беше видял какво получих, когато най-после ми върнаха вещите. Направиха списък, нали се сещаш, когато ги взеха. Сигурно такъв е редът.
— Инвентарен списък при обиск.
— Ами да — това трябва да е. Само че някои от нещата въобще не си ги получих. Бяха отбелязани в списъка — унищожени при тестването. — Прави знак за кавички във въздуха, после клати глава. — Монетите бяха в едно малко пликче. Хвърлих ги в океана — по-късно, когато момчетата се върнаха. Една по една.
Поемам прозорчето, докато тя излиза да приеме два плажни чадъра. Продавам две сладоледени вафли и голяма порция пуканки.
— Вуду-връзката ми се губи — казвам й аз. — Човекът, отвлякъл Кевин и Шон, е бял.
— Това казаха и моите момчета — че не е бил черен. И на мен ми се стори странно. Един от инспекторите ми каза, че според тях може да е било нещо организирано.
— Ема?
— Моля те, опитай се да ми казваш Сузи.
— Извинявай. Сузи?
Тя седи на столчето с кръстосани крака, поклаща единия и джапанката й се люлее. Забелязвам, че ноктите на краката й са лакирани с пет различни пастелни цвята, като малки желибончета.
— Може ли да говоря с момчетата?
— О, Боже! — казва тя. — Знаех си, че ще се стигне до това.
— Просто си мисля, че може да има нещо — дори не знам какво, — но все пак нещо, което те знаят и което може да ми помогне.
Тя въздъхва.
— Просто не ми се иска да възкресявам всичко това, разбираш ли? Ами ако ти кажат нещо и ти решиш да го кажеш на полицията? След което полицията ще започне да ги разпитва отново и медиите ще разберат. — Въздъхва отново. — Наистина не ми се иска пак да се местя и да започвам всичко отначало.
Килва глава назад и вперва поглед в тавана. Вятърът навън се усилва и воят му долита дори през паразитния шум на генератора. Песъчинки трополят по стената на караваната. Над нас надуваемият заек подскача на еластичните си въжета. Когато Ема отново поглежда към мен, в очите й има сълзи.
— Май не трябваше да те моля за това.
— Как би могъл да не ме помолиш? — пита тя. — Разбирам те.
Свива ръце в юмруци и избърсва очите си с кокалчета, също като дете. Поема си дълбоко дъх и издува бузи като рисунка на северния вятър — после издиша шумно. Съчувствието най-после надмогва инстинкта й за самосъхранение.
— Добре — казва тя и стиска силно очи, сякаш не иска да става свидетел на собственото си съгласие.
Ема определя основните правила и ме кара да се закълна „в децата си“, че ще ги спазвам. Ще се обръщам към момчетата с имената им от Флорида (Кай и Брандън). Няма да ги притискам, ако стане ясно, че не желаят да отговарят на някой въпрос. Разговорът ще трае само петнайсет минути и каквото и да кажат, ще си остане за моя лична консумация. И така нататък. Удивлявам се, че след всичко преживяно все още е склонна да разчита на нечия дума.
Срещаме се следващата вечер. Когато за пръв път виждам Кай и Брандън, оставам без дъх. Не че приличат на моите момчета. Не приличат. Но имат същите близнашки навици — начина, по който се споглеждат, закачките им, как се прекъсват един друг, довършват си взаимно изреченията, търсят с поглед подкрепа от другия, докато говорят.
Подготвил съм се за ужасна история, но онова, което ми казват, звучи по-скоро окуражително.
— Къде бяхте? — питам ги аз най-напред, като местя поглед от единия към другия. — Какво представляваше мястото?
— Беше голяма къща. — Брандън поглежда към брат си, който му кимва леко.
— Много голяма.
— С морава.
— Много дървета. Като гора.
— Какви дървета?
Кай поглежда към Брандън и свива рамене.
— Борове?
— Да — съгласен е Брандън и поглежда към майка си. — Като в Гранд Тетънс.
— Живяхме там няколко месеца — обяснява Ема. — Работех в един ресторант в Джаксън.
— Правеха бизонски бургери — казва Кай и изкривява отвратено лице. — Гадост.
— Имаше ли други хора там, в тази голяма къща — да косят моравата или други такива неща по поддръжката, или беше само мъжът, който ви отведе с колата си от Макдоналдс?