Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Името й, излязло от моята уста, свършва работата, струва ми се. Не е проумяла нищо друго от казаното, докато не изричам името й. Името, което вече не използва.
Виждам по лицето й промяната — осъзнаване, последвано от ужас. После тя потегля, гумите изскърцват пронизително.
Издъних се.
Но истината е, че не изпадам в паника, защото знам, че не може да избяга от мен. Не може. Знам къде отива. Само че точно в този момент не мога да помръдна, не мога дори да вдишам. Въздухът ме притиска, тежък и плътен. Стоя на същото място, когато тя се връща.
Спира колата си, отваря вратата. Светлина се разлива през отворената врата, а тя седи там, на светлото.
— Вижте… съжалявам — казва тя. — Не ми беше лесно. С цялата тази негативна енергия — понеже съм единственият човек, който знае какво ви е, а вместо това направих всичко възможно да стоя настрани…
Гласът й заглъхва и близо минута тя мълчи. Звукът на трафика сякаш набира сила.
— А когато чух за момчетата ви по телевизията… — О, Боже! — Поема си треперливо дъх. — Знаех, че е той, просто знаех. И си помислих… наистина си помислих… помислих си… — Гласът й отказва и тя започва да плаче. — Помислих си… това е добре, сега той няма да се върне за моите деца. Получил е каквото иска. — Дави се от хлипове. — Съжалявам.
— Хей — започвам аз, — няма нищо. Раз…
— Не, има — прекъсва ме тя. — Толкова се срамувам от себе си. — Въздишка. — Работата е там, че когато децата се появиха в Юрика… човек би си помислил, че всички ще са толкова щастливи. Но не бяха. Е, вдигна се шум как било истинско чудо и така нататък, не било ли прекрасно… но сякаш това не им беше достатъчно. Щастливият край ги задоволи за… колко… за четиридесет и осем часа. След това искаха да се върнат към трагедията и нещастието, по-лоши бяха и отпреди. Толкова беше трудно. Децата се върнаха, а после те ми ги отнеха.
— Сигурно ви е било трудно да повярвате.
Тя клати глава, вади цигара и я пали.
— Опитвам се да ги откажа — казва тя. — Никога не пуша пред момчетата.
— Това е добре.
— Трябва да разберете — казва тя. — Все още ме е страх, че ще намерят начин да ми ги отнемат. Разбирате ли?
— Разбирам.
— Виждате ли, те още не вярват, че съм невинна. Така и не повярваха, че Далт просто си тръгна, когато се обадих от полицията и му казах какво е станало. Не му беше много чиста работата, бил е известно време в затвора. Това го знаех, но не знаех, че е пуснат предсрочно срещу подписка. А после, когато не можаха да го намерят, направо зациклиха на тази теория. Просто не искаха да приемат истината — че си е тръгнал, защото се е уплашил. До последния момент бяха убедени, че ще намерят момчетата заровени някъде. Или че Далт ще се появи и ще признае, че двамата сме ги продали за детско порно или нещо такова.
— Наистина?
— Наистина. И когато момчетата се появиха, сякаш им се искаше те да са преживели нещо ужасно. Фактът, че децата бяха добре — или поне сравнително добре, — ги разочарова. И просто не искаха да ги оставят на мира. Непрекъснато ги тормозеха, разпитваха ги. Не знам. Предполагам, че и аз на тяхно място не бих повярвала на човек като мен.
— Вижте, искрено ви съчувствам. Но причината да ви потърся е защото съм отчаян. Мисля, че човекът, отвлякъл вашите синове, сега държи моите.
Тя отклонява поглед встрани и когато отново поглежда към мен, виждам, че плаче. Скрива лице в шепи.
— Знам.
— И…
— Просто не виждам как бих могла да ви помогна. Полицията се провали отчасти, защото решиха, че двамата с Далт сме виновни, но отчасти защото нямаха други улики. Камерата на бензиностанцията беше хванала караваната, но не и табелката с номера. Няколко души в бензиностанцията бяха видели онзи, но той е бил с униформа — гащеризон и шапка, като на механик или нещо подобно. Камерата не го е хванала.
— Бихте ли говорили с мен? Просто да ми разкажете?
Тя ме поглежда.
— Ако мога да го направя, без животът ми да се появи в жълтите вестници — да. Не знам дали мога да ви кажа нещо, което да ви е от полза, но… — Вдига рамене.
— Благодаря.
Въздъхва дълбоко и поглежда часовника си.
— Детегледачката ще се притесни. Да не говорим, че трябва да сложа момчетата да си лягат. Защо не дойдете утре при „Зайчето“?
Не знам защо, но се правя на ударен.
— Зайчето?
— Видях ви там — бяхте с шапка на Ориолес, нали? Купихте си бутилка вода. — Почуква с пръст по слепоочието си. — Жалко, че не видях човека, който отвлече децата. Никога не забравям лица.
18.
Помагам на Ема, когато се натрупат много клиенти — подавам й кутийки газирана вода, зареждам резервния хладилник, стоя на прозореца, докато тя дава под наем буги-борд или дъска за сърф. Когато няма клиенти, си говорим. Сред шума на вълните, рева на генератора и жуженето на охлаждащите машинарии и климатика в караваната е толкова шумно, че провеждаме разговора си почти с викове.