Тримата мускетари

— Аз ли! — възкликна Бонасийо. — Аз да излъжа Ваше високопреосвещенство!

— Жена ви не е ходила на улица Вожирар и на улица Ла Арп при търговци на платно.

— А при кого е ходила, боже мой?

— Ходила е при дукеса дьо Шеврьоз и при Бъкингамския дук.

— Да — отвърна Бонасийо, като се задълбочи в спомените си, — да, така е, ваше високопреосвещенство, имате право. Много пъти се чудех пред жена си как може търговци на платно да живеят в такива къщи, в къщи без фирми, а жена ми винаги се смееше. Ах, монсеньор! — продължи Бонасийо, като се хвърли в краката на негово високопреосвещенство. — Ах, вие сте самият кардинал, великият кардинал, геният, пред когото цял свят се прекланя!

Колкото и нищожно да беше тържеството над такова жалко създание като Бонасийо, кардиналът все пак изпита някакво удоволствие. После, почти в същия миг, сякаш нова мисъл му мина през ума, усмивка пробягна на устните му и тон протегна ръка на търговеца:

— Станете, приятелю — каза му той. — Вие сте почтен човек.

— Кардиналът ми докосна ръката! Аз докоснах ръката на великия мъж! — извика Бонасийо. — Великият мъж ме нарече свой приятел!

— Да, приятелю, да! — продума кардиналът с оня бащински глас, с който умееше понякога да говори, но който можеше да заблуди само тези, които не го познаваха. — Вие сте обвинен несправедливо и трябва да бъдете възнаграден: ето вземете тая кесия със сто пистола и ми простете.

— Да ви простя, монсеньор! — възкликна Бонасийо, който не се решаваше да вземе кесията, навярно се боеше този привиден подарък да не е някаква шега. — Но вие имате пълно право да ме арестувате, да ме подложите на мъчения, имате право да ме обесите: вие сте господарят и аз не бих могъл да кажа нито думичка. Да ви простя, монсеньор! Кажете, така ли мислите?

— Ах, драги господин Бонасийо, вие сте много благороден! Виждам това и ви благодаря. А сега ще вземете кесията и ще си отидете не много недоволен, нали?

— Аз си отивам възхитен, монсеньор.

— Е, сбогом или по-скоро довиждане, защото надявам се, че ние пак ще се видим.

— Когато монсеньор пожелае, аз ще бъда винаги на услугите на Ваше високопреосвещенство.

— Ще се виждаме често, бъдете спокоен, защото ми е особено много приятно да разговарям с вас.

— О! Монсеньор!

— Довиждане, господин Бонасийо, довиждане.

И кардиналът му направи знак с ръка, на който Бонасийо отговори с поклон до земята. После излезе заднишком и когато беше вече в чакалнята, кардиналът го чу да вика възторжено, колкото му глас държи: „Да живее монсеньор! Да живее негово високопреосвещенство! Да живее великият кардинал!“

Кардиналът послуша усмихнат тази бляскава проява на възторжените чувства на Бонасийо, после, когато виковете на Бонасийо замряха в далечината, той си каза:

— Ето един човек, който ще бъде готов да пожертвува живота си за мене.

И кардиналът започна да разглежда с най-голямо внимание картата на Ла Рошел, която, както споменахме, лежеше разгърната на масата му, и очертаваше с молив линията, по която трябваше да мине прочутата дига — след година и половина тя затвори пристанището на обсадения град.