Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Може би. Но преди това вие трябва да признаете всичко което знаете за връзките на жена ви с госпожа дьо Шеврьоз.
— Но аз не зная нищо, монсеньор; никога не съм я виждал.
— Когато отивахте да вземете жена си от Лувър, тя направо в къщи ли се връщаше?
— Почти никога: имаше работа с разни търговци на платно и аз я водех при тях.
— И колко бяха търговците на платно?
— Двама, монсеньор.
— Къде живеят те?
— Единият на улица Вожирар, другият на улица Ла Арг.
— Влизали ли сте с нея при тях?
— Никога, монсеньор. Чаках я пред вратата.
— А под какъв предлог тя влизаше сама?
— Под никакъв; казваше ми да чакам и аз чаках.
— Вие сте много снизходителен мъж, драги ми господин Бонасийо! — забеляза кардиналът.
„Той ме нарича «драги ми господине»! — помисли си търговецът. — Дявол да го вземе, работата започва да се нарежда!“
— Бихте ли познали вратите?
— Да.
— Знаете ли номерата?
— Да.
— Кои са те?
— Улица Вожирар номер двадесет и пет и улица Ла Ар номер седемдесет и пет.
— Добре — рече кардиналът.
При тези думи той взе едно сребърно звънче и позвъни. Влезе офицерът.
— Намерете ми Рошфор — му пошепна той. — Да дойде веднага, ако се е прибрал.
— Контът е тук — отвърна офицерът — и иска още сега да говори с Ваше високопреосвещенство.
— Да дойде тогава, да дойде! — каза бързо Ришельо. Офицерът изскочи от стаята с онази бързина, с която всички слуги на кардинала обикновено изпълняваха нарежданията му.
— Ваше високопреосвещенство! — мърмореше Бонасийо и въртеше объркан очи.
Не се минаха и пет секунди от излизането на офицера и вратата се отвори. Влезе нов посетител.
— Той е! — извика Бонасийо.
— Кой той? — запита кардиналът.
— Човекът, който отвлече жена ми. Кардиналът пак позвъни. Офицерът влезе.
— Предайте този човек на двама полицаи и нека чака, докато го повикам.
— Не, монсеньор, не, не е той! — извика Бонасийо. — Не, припознах се, този е друг и никак не прилича на него! Господинът е честен човек!
— Отведете този глупак! — каза кардиналът. Офицерът хвана Бонасийо подръка и го изведе в чакалнята, където го предаде на двама полицаи.
Новодошлият проследи нетърпеливо с поглед Бонасийо, докато го изведоха, и щом вратата след него се затвори, той се приближи бързо до кардинала и му каза:
— Видели са се!
— Кои? — запита негово високопреосвещенство.
— Тя и той.
— Кралицата и дукът! — извика Ришельо. — Да.
— Къде?
— В Лувър.
— Уверен ли сте?
— Напълно уверен.
— Кой ви каза?
— Госпожа дьо Ланоа. Както знаете, тя е безкрайно предана на Ваше високопреосвещенство.
— Защо не е съобщила по-рано?
— Случайно или от недоверие, кралицата е накарала госпожа дьо Сюржи да спи в нейната стая и я задържала целия ден.
— Бити сме, значи. Да се постараем да си го върнем.
— Аз ще ви помогна с всички сили, монсеньор, бъдете спокоен.
— Как е станало това?
— В дванадесет и половина през нощта кралицата е била с придворните си дами…
— Къде?
— В спалнята си…
— Добре.
— Когато й предали някаква кърпичка, изпратена от нейната прислужничка…
— После?
— Кралицата веднага се развълнувала много и въпреки червилото, което покривало лицето й, пребледняла.
— После! После!
— Но тя станала и казала с променен глас: „Госпожи, почакайте ме десет минути, скоро ще се върна“. Отворила вратата на спалнята и излязла.
— Защо госпожа дьо Ланоа не ви е уведомила веднага?
— Нищо още не било положително. Освен това кралицата казала: „Госпожи, почакайте ме“, и ти не посмяла да не се покори на кралицата.
— Колко време се е бавила кралицата?
— Три четвърти час.
— Никоя от дамите й ли не я е придружавала?
— Само доня Естефания.
— После върнала ли се е?
— Да, но само за да вземе едно ковчеже от розово дърво с нейния герб и веднага излязла.
— А когато се е върнала после, донесла ли е ковчежето?
— Не.
— Госпожа дьо Ланоа знае ли какво е имало в това ковчеже?
— Да, диамантеният накит, който Негово величество подарил на кралицата.
— И тя се е върнала без ковчежето?
— Да. И госпожа дьо Ланоа предполага, че тя го е подарила на Бъкингам.
— Уверена е в това.
— Как така!
— През деня госпожа дьо Ланоа в качеството си на придворна дама на кралицата потърсила ковчежето, престорила се, че се тревожи за изчезването му, и накрая попитала кралицата какво е станало с него.