Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Вечерта, към девет часа, когато се готвеше да си легне, той чу стъпки в коридора. Стъпките се приближиха към килията му, вратата се отвори и се появиха полицаи.
— Последвайте ме — каза един полицейски чиновник, който беше дошъл след стражата.
— Да ви последвам! — извика господин Бонасийо. — Да ви последвам в тоя час! Но къде, боже мой?
— Където ни е заповядано да ви отведем.
— Но това не е никакъв отговор.
— Това е единственият отговор, който можем да ви дадем.
— Ах, боже мой! Боже мой! — прошепна клетият търговец. — Този път вече съм загубен!
И той тръгна несъзнателно и без да се противи след полицаите, които бяха дошли да го вземат.
Тръгнаха по същия коридор, по който беше дошъл, прекосиха някакъв двор, минаха в друго крило на затвора и накрая излязоха от главния вход. Пред входа чакаше карета, охранявана от четирима конни гвардейци. Качиха го в каретата, полицейският чиновник се настани до него; заключиха вратичката и двамата се намериха в подвижен затвор.
Каретата потегли бавно, като катафалка. През заключената решетка затворникът виждаше къщите и уличната настилка — нищо друго. Но Бонасийо беше истински парижанин и познаваше всяка улица по каменните стълбчета, по надписите и фенерите. Като наближиха черквата Сен Пол, място, където екзекутирваха осъдените от Бастилията, той се прекръсти два пъти и едва не припадна. Помисли си, че каретата ще спре там. Но каретата отмина.
След малко пак го обзе голям ужас — минаваха край гробищата Сен Жан, където заравяха държавните престъпници. Само едно нещо го поуспокои: преди да ги заровят, им отрязваха главите, а неговата глава си стоеше още на раменете. Но като видя, че каретата тръгва към Гревския площад, като съзря островърхия покрив на кметството и забеляза, че каретата минава под арката, реши, че с него е свършено, поиска да се изповяда на полицейския чиновник и когато той му отказа, започна да вика толкова жално, че чиновникът му заяви, че ако продължава да крещи така, ще му запуши устата.
Тая заплаха поуспокои Бонасийо: ако имаха намерение да го екзекутират на Гревския площад, нямаше да си правят труд да му запушват устата, защото вече бяха стигнали до мястото на екзекуциите. И наистина каретата отмина злокобния площад, без да се спре. Оставаше още едно опасно място — кръстът Траоар. Каретата тръгна точно по този път.
Сега вече нямаше никакво съмнение, тъй като на тоя площад екзекутираха престъпниците от низшите слоеве. Бонасийо напразно се ласкаеше, като се мислеше достоен за Сен Пол или за Гревския площад. При кръста Траоар щеше да свърши пътуването и животът му. Той не можеше да види още злощастния кръст, но го чувствуваше като нещо, което иде насреща му. Когато наближиха на двадесетина крачки, чу се глъч и каретата спря. Това беше свръх силите на нещастния Бонасийо, който бе съсипан вече от вълненията, що преживя. Той нададе слаб вик, приличен на последния стон на умиращ, и изгуби съзнание.
(обратно)Тълпата се беше събрала не за да чака човек, когото ще бесят, а да погледа обесен.
Каретата, спряла за миг, потегли, мина през тълпата, продължи пътя си, навлезе в улица Сент Оноре, зави в улица Добри деца и спря пред ниска врата.
Вратата се отвори, двама полицаи поеха Бонасийо, придържан от полицейския чиновник: вмъкнаха го в тесен вход, изкачиха го по някаква стълба и го оставиха в една чакалня.
Всичко това стана, без той да вземе някакво участие.
Бе вървял, както се върви насън. Бе видял околните предмети като в мъгла. Ушите му бяха доловили някакви звуци, без да ги разберат. Можеха да го екзекутират в тоя миг и той нямаше да направи нито едно движение, за да се защити, нямаше да издаде нито вик, за да поиска милост.
Опрял гръб о стената и отпуснал ръце, той си остана на пейката, там където го бяха сложили полицаите.
Но като се огледа и видя, че няма нищо страшно, че не го заплашва никаква опасност, че диванът е доста мек, че стената е покрита с хубава кордованска кожа, че тежките завеси от червен дамаск на прозореца, които се поклащаха, са прибрани със златни верижки, той разбра полека-лека, че страхът му е бил прекомерен и почна да движи главата си отдясно наляво и отдолу нагоре.
При това движение, на което никой не му попречи, той до би малко смелост и се реши да свие единия си крак, после другия. Най-после се опряна ръцете си, подигна се от дивана и се изправи.
В същия миг офицер с приятна външност дръпна една завеса, размени още две-три думи с лице, което се намираше в съседната стая, и се обърна към затворника: