Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Защо първо не видим как ще стоят канапетата?
— А? О, те са прекалено тежки. Ще помоля Реми да ми помогне за тях. Той ще намине по-късно.
— Но аз съм тук сега.
— Не искам да се повредиш.
Лена го изгледа презрително и тръгна към стаята склад.
Тъкмо бяха разположили второто канапе на мястото му и бе отстъпила назад, за да види ефекта, когато чу плача на бебето. Тя бързо се завъртя към Диклън, но той изглеждаше потънал в мисли.
— Някой от работниците ти да не е довел бебето си със себе си? — попита тя.
Диклън затвори очи и се отпусна на канапето.
— Чу ли го? — Гласът му потрепери. — Никой друг не го чува. Чуват затръшването на вратата и течащата вода, когато в банята няма никой, който да завърти крановете. Но никой не чува бебето.
По гърба й пропълзя ледена тръпка. Лена погледна притеснено към коридора.
— Къде е?
— Най-вече в детската стая. Понякога в спалнята на втория етаж. Спалнята на Абигейл. Но обикновено в детската стая. Спира, когато стигна до вратата. Реми идва тук два пъти откакто това започна, но не го чу. А ти го чу.
— Трябва да видя. Не мога да слушам спокойно бебешки плач.
Лена излезе в коридора и тръгна нагоре по стълбите. Плачът спря.
За миг й се стори, че цялата къща се е смълчала. После чу трясъка в кухнята, гърменето на музика по радиото и гласовете на работниците.
— Невероятно странно — каза тя, като се хвана за парапета и усети колко силно бие сърцето й. — Мислех си, че трябва да взема бебето на ръце. Хората твърдят, че по-добре да оставиш децата да се наплачат, но не ги разбирам. Мислех си да я взема на ръце и тя спря да плаче.
— Да, адски странно, че мислиш как трябва да вземеш на ръце прапрабаба си. Това е Мари Роз — обясни Диклън, когато Лена се вторачи объркано в него. — Сигурен съм. Може би я чуваш, защото имате кръвна връзка. А аз я чувам, тъй като притежавам къщата. Звъннах на предишните собственици. Исках да ги поразпитам за някои неща, но не ми се обадиха.
— Може и да не ти кажат.
— Е, няма и да ми кажат, ако не ги попитам. Уплаши ли се?
Лена вдигна очи нагоре и си зададе същия въпрос.
— Предполагам, че би трябвало да съм уплашена, но не съм. Вълнуващо е. Мисля… — замълча, когато някаква врата горе се затръшна. — Е, това не го направи бебе — добави тя и се затича нагоре.
— Лена!
Тя вече завиваше по коридора и не му остави друг избор, освен да се втурне след нея.
Лена тръгна решително напред и започна да отваря вратите на стаите. Когато стигна до спалнята на Абигейл, я обля ледена вълна. Омагьосана от мразовития си дъх, който излизаше на облачета, Лена притисна ръце към гърдите си.
— Това не прилича на бебе — прошепна тя.
— Не. Ядосан е.
Диклън я прегърна, за да я стопли, и в същия момент вратата се затръшна яростно.
Лена подскочи и се засмя нервно.
— Призракът ти не е особено гостоприемен.
— За първи път прави така.
В гърлото му бе заседнала огромна буца. Сърцето ми, реши Диклън, като се опита да уравновеси дишането си.
— Който и да е той, явно е доста ядосан.
— Това е спалнята на Абигейл. Ние, кажунците, реагираме свирепо, когато ни раздразнят.
— Не ми прилича на гнева на момиче. Не и на онова красиво младо същество от снимката.
— Нищо не разбираш от момичета, скъпи.
— Извинявай, но имам сестра, която понякога е проклета като побесняла котка. Но това ми изглежда по-свирепо и страшно.
— Ако някой ме убие и зарови тялото ми в необозначен гроб, и аз ще се чувствам доста свирепа — промърмори Лена, като протегна ръка и докосна ледената дръжка на вратата. — Не иска да се отвори.
Диклън сложи ръка върху нейната. Вратата се отвори леко и студената вълна ги заля отново. Видяха обаче само празна стая, огряна от слънцето.
— Страшничко е, нали? — попита Лена, но влезе вътре.
— Да.
— Знаеш ли какво си мисля, скъпи?
— Какво?
— Смятам, че човек, който живее сам в тази къща, спи тук нощ подир нощ, излиза и купува килими и маси за нея… — тя се завъртя и обви ръце около кръста му. — Мисля, че човек, който прави подобни неща, има стоманени топки.
— Така ли?
Разбрал поканата й, той се наведе, целуна я и добави:
— Е, вероятно бих могъл да отделя онези двадесет минути за секс сега.
Лена се засмя и се притисна към него.
— Съжалявам, захарче. Трябва вече да се връщам. Настъпва събота вечер. Но ако случайно си в махалата към три-четири сутринта, мисля, че мога да остана будна достатъчно дълго, за да… — тя сложи ръка на слабините му и го погали нежно. — Да остана будна, за да раздвижа тези огромни стоманени топки.