Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Може би никога нямаше да разбере. Преживяното преди пристигането на хеликоптера избледня.
Облечен в синя риза и бежов панталон, Лари изглеждаше небрежно елегантен както винаги. Тим Върнън остана в хеликоптера.
— Не знаехме къде да те търсим — рече Лари.
— Но попитахте администраторката на хотела.
— Точно така. Малко се изненадах, когато разбрах, че си повикал хеликоптера.
— Никога ли не ти се е искало да останеш сам, Лари?
— Да, разбирам — отговори Мелманик и нетърпеливо махна с ръка — жест, който показа, че нищо не разбира.
— Защо си дошъл? Сигурно искаш нещо.
— Разговарях с Марион. Тя няма представа къде си.
Побъркала се е след смъртта на Даниел и твоето изчезване.
При споменаването на името й Питър остана необяснимо безчувствен.
Зачуди се какво ли правят тук Върнън и Мелманик и какво им е разказала Марион за смъртта на Дан.
Лари седна на скалата до него и го докосна леко по гърба.
— Питър, сигурно ще ти прозвучи смешно, но не знаем какво да направим…
— За какво говориш?
— Водата и храната свършиха.
— Точно както беше предвидил.
— Ами, след като се насъбраха толкова много хора, можеше да се очаква да възникнат неприятности. Айзенглас няма да помогне, пък и Националната гвардия не изгаря от нетърпение. Свързахме се с губернатора, но му трябвало време да вземе решение.
— Защо ми казваш всичко това?
— Знам ли. Всички предложиха да се обърнем към теб.
Може поне да се качиш на сцената и да им поговориш ще те слушат. Ще ги занимаваш, докато намерим вода и храна.
— А музиката?
— Мисля, че в момента на хората им трябва нещо повече, Питър.
Каренца нямаше настроение да прави нищо за никого. Беше погълнат от заниманието да научи нещо повече за динамиката на собствената си душа. Необходимо му беше време за егоистично самовглъбение, но се бе прославил като алтруист и самопожертвователна личност и нямаше друг избор.
Може би винаги щеше да е така. Никога нямаше да му остане време да изпита слабост, потребност или необходимост да бъде утешаван.
Взе едно камъче и го хвърли натам, откъдето се бе появило черното петно, после стана. Добре. Да вървим.
Въздъхна дълбоко. Въздухът беше топъл, но сух и изпълнен с уханието на непознати цветя. Ала не мога да ви обещая нищо.
Лари кимна.
Няма проблем. В такава ситуация е по-добре да се направи нещо, отколкото да седим със скръстени ръце. Щом така мислиш — сви рамене Питър.
Качи се на задната седалка на хеликоптера, като отчаяно се опитваше да си спомни…
Колорадо Спрингс, Колорадо — Уиндзор. 24 октомври 1999
Стоеше зад кулисите с двама от китаристите на група „Юър Мембър“, когато Питър пристигна с Лари Мелманик и Тим Върнън. Слънчевите лъчи бяха стоплили пасището преди повече от час… а тялото на Даниел Елингтън вече бе изстинало. Още не можеше да повярва, че е мъртъв.
Чувстваше се вцепенена.
Пък и Питър замина някъде с проклетия хеликоптер. Оставиха я да се оправя сама и Марион не беше сигурна дали ще успее да се справи с всичко. Трудно й беше да си представи, че Питър е толкова… Ревнив?
Ядосан? Луд?
Не знаеше какво му бе станало, но реакцията му, когато я завари с Дан, беше напълно неадекватна. Но и Дан реагира по странен начин — макар тя да не вярваше, че гневът му беше станал причина за сърдечния удар. Онези няколко мъчителни минути не излизаха от мислите й и накрая й се стори, че се побърква. Трябваше да се разсее с нещо.
Не знаеше какво мисли Питър, но искаше да бъде близо до него, да го утеши, да утеши и себе си. Но той бе изчезнал в нощта. Тогава Марион се сети за концерта и за музикантите, с които се беше запознала, и се отправи към ранчото.
Положението с половинмилионната тълпа още не беше станало критично, но последствията бяха непредсказуеми. Липсата на храна и вода непременно щеше да се отрази по някакъв начин, но Айзенглас и другите не искаха да прекратяват фестивала. Музиката продължаваше, но у изпълнителите се, долавяше напрежение и неумело прикрит страх, че нещо ще се случи — хубаво или лошо, никой не знаеше.
— Ето го — каза Сами Айзенглас, щом Питър се появи от задния вход за сцената, и мина съвсем близо до Марион, та да се отърка в гърдите й. После изкрещя, за да надвика музиката:
— Хората те чакат!
Питър кимна и се усмихна насила. Обикновено спокойното му лице беше смръщено и бледо. Вторачи се в Марион и усмивката му стана по-искрена. Дали се опитваше да й каже, че всичко ще бъде наред?
— Питър… — почна тя. Едва се сдържа да не протегне ръце и да го прегърне.