Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
— Никой не ме притежава — каза той, хипнотизиран от Тъмата.
Почувства по-скоро усещане за смях, отколкото действителния звук.
Вероятно имаш право. Може би наистина съм малко самонадеян. Да. Ти ме накара да проумея истината. Освен това няма да е толкова забавно, ако просто те взема, Питър.
— По-добре да дойда доброволно, така ли?
Отново усещането за смях.
Разбира се. Знаеш ли, подобно на една друга митична фигура — свети Николай, — и аз гледах и слушах, когато уби Даниел.
— Не съм го убил.
Лъжец. Огън да те гори.
Пак смях.
— Не съм го убил. Той получи сърдечен удар.
Наистина ли вярваш в това? Стоиш тук пред мен, гледаш в Бездната и не си спомняш какво се случи?
— Стори ми се, че почувствах как сърцето му тупти като обезумяло, сякаш щеше да се пръсне.
Смях.
О, „почувства“ го, и още как.
— Той беше най-добрият ми приятел…
Помисли, че се отвръща от теб. И вече не изпитва страхопочитание.
А, и нека да не забравяме — помисли, че чука твоята жена. Колко човешко от твоя страна.
Питър почувства вина и дълбоко в душата си съжали. Сега, когато Даниел беше мъртъв, съмненията му за изневяра се разсеяха. Какво значение имаше, ако Марион и Даниел се бяха любили? Това беше само среща на две тела — мимолетна и безобидна. Как и защо толкова много цивилизации бяха превърнали такова просто нещо в катаклизъм?
Ще ти потрябвам.
Настойчивият глас проникна в мислите му като заразен вирус.
— Не ми трябваш.
Ще ти бъде необходима по-голяма власт и аз мога да ти я дам.
— Срещу какво?
Отговор не дойде, но Питър беше зашеметен от непознато досега усещане. Възприятието завладя сетивата му и заплаши да го погълне изцяло. Не можеше да го опише по друг начин освен като смътно чувство за човешко страдание, болка и смърт в невъобразим, глобален мащаб.
Непоносима тежест и неизмерим мрак. Усещането се опита да го обсеби.
Питър отстъпи назад от Присъствието пред себе си и призова съзнанието си като щит. Предпази се и се отърси от човешката болка. Мисълта да изживее отново нещо подобно го изпълни с леден ужас.
То идва за теб, Питър. Ще те вземе. Сам не си достатъчно силен. Не можеш да създадеш всичко. И за да преодолееш онова, което току-що изпита, ти трябва още сила. Ти можеш да бъдеш Създателя. Можеш да притежаваш такава власт. А наред със силата за съзидание идва и останалият свят. Мислите ти за Марион и нейната преходна плът, която постепенно ще повехне и умре, са детински, С новата си сила ще имаш власт… над всичко.
Питър се усмихна.
— Това ли е моментът да ти кажа да изчезваш?
Можеш да правиш, каквото искаш… Това е най-хубавото, Питър. Ти режисираш представлението. Само кажи и ще стане.
Майната ти. Не ми трябваш. Сам мога да контролирам всичко.
Дръзки думи. Имаш егото да се справиш с цялата работа. Това ми харесва.
— Свърши си работата или се махай оттук. Отегчаваш ме.
Отново усещането за смях.
Ще ти покажа кой съм и ако отхвърлиш мен или същността ми, след като разбереш истината, ще те напусна завинаги. Няма да има титанична борба, нито метафизични глупости. Съгласен ли си? Постъпи по най-лошия начин.
Само заради театралния ефект ще започна с едно ЕТО, ВИЖ.
Питър се вторачи в Нищото, което се размъти и изяде дупка в горещия пустинен въздух. Беше въртящ се галактически грозд на всичко, което е било и ще бъде. Движещият се център се превърна във Всичкото, сърцевината на Вселената. Антиподни сили се стичаха и отдръпваха като мрачни приливи на страх и радост, любов и омраза, гордост и унижение, надежда и отчаяние, блянове и кошмари, светост и поквара и всякакви други емоции, които бе изпитвало човечеството. Гроздът се завъртя с лудешка скорост — водовъртеж, който повлече Питър. В тъмния му център той видя гънките и венчелистчетата на най-черната роза — цвят, разцъфващ в необикновен и ужасен зной. Изведнъж в диплите на Нищото забеляза едно лице — своето.
Нито вътре, нито навън бушуваше война, Питър знаеше какво вижда и прие неговата антрацитна същност.
И така, това е… каза Неговият глас и То започна да отшумява като свирката на минаващ влак.
Нищото се сви, намаля и се прибра в себе си. Докато го гледаше как се стапя, Питър имаше чувството, че то бяга от него, променяйки цвета си в целия спектър на дъгата до точката на изчезване.
Интуицията му каза, че То взе нещо от него — нещо ценно и незаменимо.
Питър разсеяно съзерцаваше черната точка, зад която като далечен мираж се мержелееше пустинята.
Хеликоптерът се стрелна надолу, кацна и от него слезе Лари Мелманик.
В душата на Питър бушуваха противоречиви чувства. В паметта му внезапно изникна споменът за Даниел и ужасната му смърт. Още не знаеше какво да чувства и какво трябва да направи.