Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
— Не сега — тихо отговори той. — Моите хора се нуждаят от мен.
Тя не каза нищо, но той, сигурно разбра чувствата й, защото прошепна:
— По-късно, Марион… Обещавам.
Гласът му звучеше искрено и Марион мигновено се почувства по-добре. Не й харесваше, че той има такава силна власт над нея, но в края на краищата Питър въздействаше на всички. Казал бе „моите хора“.
Неизвестно защо изразът не й се понрави. Имаше нещо странно и погрешно в начина, по който го бе произнесъл.
Той застана зад кулисите и зачака песента да свърши. Сами Айзенглас се суетеше край него, докато последните акорди и невъодушевените аплодисменти утихнаха, сет не изтича на сцената и извика:
— Хей! Слушайте! Ето човека, който ще оправи нещата! Отец Питър!
Каренца тръгна към средата на сцената и овациите станаха по-силни и радушни. Въпреки стреса и постепенното обезводняване, тълпата се изправи и започна да скандира името му. Скоро цялото пасище се огласи и виковете се сляха в един-единствен гръмогласен вопъл.
— Помогни ни! — викаха хората. — Помогни ни!
Звукът се превърна в безсмислена монотонна песен, която го заля като думи на чужд език или неразбираемата симфония на милиони щурци. Питър протегна ръце в знак да му позволят да говори.
Отначало те не се подчиниха, сякаш искаха да подчертаят колко много се нуждаят от него, после утихнаха. Пасището потрепери от внезапната тишина.
— Е, сега ще видим Божията дарба в действие — каза Вили.
Марион му се усмихна, но не откъсна очи от Питър. Вярата на Били в Каренца беше хубаво нещо. Искаше й се и тя да споделя ентусиазма му, но вече не можеше да се отърси от чувството, че става нещо погрешно.
— Първо искам да се извиня, че ви накарах да ме чакате толкова дълго — започна Питър. — Може и да не ви се вярва, но и аз имах неприятности.
Марион се зачуди дали ще им каже за Даниел, но той продължи:
— Ала в сравнение с вашите те са несъществени. Нуждаем се незабавно от вода, приятели мои. Нашият домакин, мистър Върнън, каза, че водните помпи не работят, защото нивото на реката е твърде ниско — предимно поради потреблението ни. Ала ние трябва да направим нещо, преди някой да се е разболял. Евакуацията — дори да започнем веднага — ще отнеме доста време, а паниката и сблъсъците няма да улеснят положението.
— Мисля, че всички съзнавате това. Ще си помогнем с помощта на Създателя. От много месеци това е моето послание към вас и сега имаме възможност да докажем, че то може да се осъществи.
Сами се приближи до Марион.
— Какво става, сладурано? Какво ще направи?
— Мълчи, Сами, — Защото в живота си можем да постигнем всичко, стига да го желаем от все сърце — продължи Питър.
Той стоеше неподвижен пред огромния океан от човешка плът. Не ръкомахаше. Нямаше театралничене, нито жестикулации. Само говореше. Марион се зачуди дали това ще е достатъчно.
— И така, приятели, да започваме — каза Питър. — Хванете се за ръце. Искам всички да сме свързани. Да бъдем част от нещо много по-голямо.
Той сключи пръсти и зачака.
— Свързани ли сме всички?
— Да — могъщо откликна тълпата.
— Добре. Сега искам всички да затворите очи. Мислете за река — бушуваща и разпенена, с огрени от слънцето вирове. Представете си, че тази река е дълбока. И чиста.
И студена. Виждате ли я?
Огромното множество отново изръмжа в знак на съгласие. Звукът уплаши Марион. Приличаше на рев на грамадно чудовище, на огромен звяр.
Тя се вгледа в хората. Очите им бяха затворени, всички се държаха за ръце и се поклащаха леко в някакъв незнаен ритъм. Гледката и мисълта, че Питър има такава власт над тях, я поразиха.
— Реката приижда към нас — прошепна той. — Тя се влива в живота ни, защото влиза в мислите ни. А ние мислим като един. Виждаме един-единствен образ и имаме една обща потребност. Чувствате ли това?
— Да — изсъска звярът.
— Доведете реката при нас — рече Питър и вдигна ръце към тълпата. — Доведете я от ледените планински върхове. Влейте студените чисти води в бреговете край ранчото!
Той замълча и леко се наведе напред. Остана така, сякаш използваше думите им за подкрепа. Марион наблюдаваше всичко някак отстрани.
Онова, което Питър правеше с хората, не й въздействаше. Почувства се необяснимо изолирана. Съзнателно ли го правеше Питър? Нарочно ли я изключваше от преживяването? Наказваше ли я?
Не. Беше сигурна, че не е така. Може би поради интимността си с него бе придобила имунитет срещу влиянието му. Тази мисъл я стресна.
— Чувствате ли я да идва? — прошепна Питър.
Тон-колоните придадоха на гласа му тиха мощ. А после, като постепенно повишаваше тон, той извика: