Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
В този миг престана да мисли какво прави. Вместо да отблъсне Дан от себе си, му се стори много по-лесно да стисне противната пулсираща буца, която пощуря от внезапния натиск, и да почувства как клапите се свиват и отпускат конвулсивно в лудешка аритмия.
Даниел Елингтън залитна назад и лицето му се изкриви в агония.
Извика и падна на колене. Очите му се изцъклиха. Хвана се за гърдите.
Питър се наведе напред и стисна още по-здраво.
Писъкът на Даниел постепенно заглъхна и се превърна в жаловито стенание. Той се надигна и протегна към Марион скованата си ръка.
Остана за миг в тази поза, после се строполи на пода.
В същия миг Питър загуби усещането, че има невидима ръка, и дори споменът за нея изчезна.
Сякаш безкрайно дълго никой не помръдна и не каза нищо.
После Марион се свлече до Даниел и извика: Помогни му! Питър, помогни му! Направи нещо! Не мога — отговори той.
Тя го погледна и разбра, че казва истината.
— Даниел! О, Боже! Дан! Даниел… — шепнеше Марион.
Питър не чувстваше абсолютно нищо.
Онова място в душата му, където обикновено кипяха страсти, беше необичайно мрачно и пусто. Студът, който го просмукваше в него, го ужаси. С надежда очакваше да изпита неприятната жлъч на угризението и страха.
Ала не усещаше нищо…
След миг, който му се стори цяла вечност, Марион го погледна.
— Извикай помощ! Бързо!
Той се приближи до телефона и сякаш изпаднал в унес, набра номера и повика „Бърза помощ“. Обърна се и погледна Марион с безизразни очи.
— Ти ли го направи? — попита тя. — Ти ли го уби, Питър?
— Сигурно е получил сърдечен пристъп. Беше толкова развълнуван, държеше се като обезумял. Не съм виновен.
— Не мога да повярвам…
Марион продължаваше да прегръща Дан и да го разтърсва. Питър я наблюдаваше, питаше се какви са истинските му чувства и се удивляваше, че не изпитва абсолютно нищо.
Наистина ли бе убил най-добрия си приятел? Възможно ли беше да убие някого толкова лесно?
Не, абсурд. Невъзможно. Самоизмамата, че имаше… невидима, смъртоносна ръка…
Не.
Тропането на вратата прекъсна мислите му. Погледна часовника си — бяха минали десет минути, откакто потъна в размисъл след случката.
Отвори вратата и лекарите минаха покрай него и се наведоха над тялото на Даниел.
Без да каже нищо, Питър се измъкна навън и тръгна по дългия коридор — притихнал и пуст като сърцето на Дан. Стъпките му заглъхваха в мекия дебел килим.
— Отец Каренца — попита дежурната на рецепцията, — какво има? Всичко наред ли е?
— Няма нищо — тихо отговори той.
— С какво мога да ви помогна?
— Бихте ли се обадили във фургона в ранчото на Върнън? Кажете им да изпратят хеликоптера.
— Сега ли, отче?
— Да. Трябва да отида на едно място. Предайте им, че ще чакам на покрива.
Повече от час летяха в лилавата нощ. Питър седеше до пилота, погълнат от полета в хлада и мрака. Очите му бяха притворени.
Близостта до металния корпус позволяваше на възприятията му да обхванат по-осезаемо чудото на летенето. Усещането беше опияняващо и най-важното — прогонваше мислите му.
Щеше да има достатъчно време за размисъл.
— Онова там беше Доув Крийк — рече пилотът, който като повечето местни жители, обичаше щата си.
Питър кимна, но не каза нищо.
— Докъде искате да отидем, отче?
— До някоя пустиня. Искам да посрещна там изгрева на слънцето.
Видя как хеликоптерът се вдигна нагоре, закръжи като любопитно насекомо, после се стрелна напред и свърна на север. Пилотът не искаше да оставя Питър сам на пустинния хребет. Макар че Питър му каза да се върне след шест часа, преди слънцето да започне да пече силно, пилотът го накара да си вземе шише вода.
Долу, в полите на стръмния южен склон, призрачно осветената от луната пустиня сякаш го викаше. На изток върховете на далечната планина вече блестяха от първите лъчи на новия ден. На запад небето беше още тъмносиньо и бездънно, но скоро щеше да се промени. Питър се огледа, доволен, че е съвсем сам — за пръв път от много време на километри от него нямаше никой. Никакви магистрали, коли, светлини, нищо, което да го разсейва. Нищо не нарушаваше абсолютната тишина в пустинята. Самотата прочисти мислите му като полъх студен вятър.
Кой всъщност беше Питър Каренца? Припомни си сцената в хотелската стая и осъзна колко нелепо би изглеждало всичко това в очите на другите свещеници. И той беше свещеник — разгневен и готов да убие най-добрия ги приятел — също свещеник, защото бе искал да люби неговата… каква всъщност му беше Марион? Любовница? Приятелка?
Държанка?
Имаше ли над нея повече права, отколкото Даниел? Питър се усмихна иронично. Свещениците нямат любовници, нито интимни приятелки.