Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Някаква перверзна частица от нея искаше да наблюдава окаяните тълпи, които се биеха като давещи се плъхове.
Питър ръкомахаше, подскачаше и тичаше по люлеещата се сцена. От време на време техниците успяваха да свържат жиците и гласът му прогърмяваше и заглъхваше от няколкото останали здрави тонколони.
Ала силата му, изглежда, го беше напуснала. Той застина неподвижен и затвори очи в опит да призове онова, което го свързваше с космоса.
Но не се получи нищо.
За пръв път Питър Каренца претърпя провал.
Рим, Италия — сестра Етиен. 24 октомври 1999
Въпреки че въздухът беше хладен, тя реши да се поразходи в градината. Стените на четириъгълника я предпазваха и й внушаваха чувство за безопасност. Беше толкова приятно да е извън лечебницата и далече от престорено загриженото любопитство на медицинските сестри.
Фактът, че не можеше да се свърже с папата, отначало я потискаше, макар тя да знаеше колко е абсурдно една обикновена монахиня да поиска аудиенция със Светия отец. Ала постепенно свикна с мисълта за поражението и го прие като Божия воля. Онова, с което не можеше да се примири, беше отношението на другите монахини. Те страняха от нея и я караха да се чувства презряна. Знаеше, че й се подиграват.
Приближи се до лехата с розите — там, където я бе осенило първото видение.
„Ще бъда силна, докато се радвам на Божията милост и любов. Мога да…“
Изведнъж спря. Вниманието й беше привлечено от един-единствен цвят, разцъфнал въпреки лошото време. Чувството за нещо видяно и преди я разтърси като повей на арктически вятър. Коленете й се разтрепериха и смелостта й се разколеба. Нещо я принуди да се наведе и да протегне ръка към тежкия цвят. Както и преди, той сам падна в ръката й. Щом докосна дланта й, Етиен го усети, че тупти като сърце.
Вгледа се в дълбините на цвета и отново й прилоша — същото ужасно гадене изгори и разкъса корема й, а главата й сякаш пак щеше да се пръсне.
„Дево Марийо! Божия Майко!“
Всичко се повтаряше и Етиен нямаше сили да го спре.
Знаеше, че е паднала на колене. Неясните променящи се форми на видението не й позволяваха да запази равновесие. Тих, но настоятелен звук изпълни слуха й, сетне се преобрази в познатото монотонно бръмчене, което заплашваше да я хипнотизира. Не беше в състояние да направи нищо, освен да гледа втренчено в центъра на цвета и да наблюдава как багрите се променят от бледорозово в кървавочервено и накрая в черно.
Отново се разнесе мирисът на смъртта и разложението, на края на всичко, на страха и на отвращението. Градината и метохът — всичко, което пазеше безопасността и разсъдъка й, започна да се уголемява и бързо да се отдръпва от нея. Етиен отново застана на ръба на бездната.
Фактът, че веднъж бе оцеляла след това изпитание, не намали ужаса и страха от преживяването.
Парализирана и прикована от силата на идващото видение, Етиен нямаше друг избор, освен да се подчини на смазващата вулканична горещина и на тежестта на атаката й.
Събирайки мощ, образите се сгъстиха в мрака, а после се разгърнаха като напръскани с кръв знамена, които плющяха в лицето й — буреносни ветрове, белите тухли на бомбардирана болница, разпръснатите в планината останки от самолет. Досущ сюрреалистична картина от накъсани на парчета снимки, късчетата на видението й отказваха да се подредят и да придобият смисъл. Но цялостната представа се запечата в паметта й.
Потискащото бреме от болката на другите остана завинаги в душата й.
Всичко това извираше от черната роза. Когато престана да се съпротивлява, сред гънките и извивките на венчелистчетата Етиен съзря едно лице — познато и същевременно чуждо.
Лицето на злото, което бе съществувало и щеше да съществува, на онова, което очакваше човечеството при свършека на всичко.
Ватикана — Лареджа. 26 октомври 1999
Кардинал Паоло Лареджа и отец Франческо говореха за Питър Каренца и Тарджено.
— Тарджено си знае работата — каза отец Франческо. — Гледа ли новините по сателита?
— Да. Но какво означава това, Вани? Йезуитът се вгледа в ноктите си.
Гласът му звучеше почти отчаяно.
— Знам ли. Защо беше този провал? Нарочно ли го направи?