Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Но може би вече не беше свещеник…
Но защо? Защото беше станал твърде велик за такова обикновено призвание?
От друга страна, не му пукаше. Не му трябваше никой и нищо. Можеше да прави каквото иска, така че докъде би го довел целият този самоанализ? Заслужаваше ли си?
Усмихна се горчиво, макар че съвсем не му беше весело. Ами Даниел?
Наистина ли усети сърцето му в невидимата си ръка? Или това беше илюзия, както настоявате подсъзнанието му? Вината го заля като мръсен дъжд. Потрепери и се вгледа в безкрайната нощ. Понякога, когато беше далеч от шума и глъчката, той усещаше промените, които хаотично блуждаеха в душата му. Чувстваше как новите елементи се сливат и внасят в характера му нови черти.
Понякога чувството беше опияняващо, друг път — ужасяващо.
Какво ставаше с него? Само преди година беше обикновен човек, доволен от скромния си живот. А сега енорията, хората и „Свети Себастиан“ изглеждаха на светлинни години далеч.
Не знаеше какво ще е бъдещето му, но беше сигурен в едно — никога нямаше да се върне в „Свети Себастиан“.
Загуби представа за времето, докато гледаше вълшебния прозорец на вселената. После изпадна в унес. Имаше чувството, че може вечно да седи така.
Изгревът изпълни пустинята с поразяваща бързина. Далечните скали започнаха да блещукат и да трептят от нагорещения въздух. Питър се обърна на юг и се вторачи в една точка на хоризонта — черно петънце, което изглеждаше незначително малко, но въпреки това неудържимо привличаше вниманието му.
Почувствал бе необходимост да бъде далеч от всички. Единствено времето можеше да го пречисти и освободи от напрежението на изискванията и очакванията на хората.
Черното петно се увеличи.
Питър си въобрази, че то се приближава, но все още не беше наясно какво е. Нещо в него обаче настойчиво притегляше вниманието му. То се движеше. Носеше се над скалистата повърхност. Всеки път, когато погледнеше, беше по-близо.
Ала очертанията му бяха неясни. Беше нещо безформено, променливо и приличаше на дим или мъгла, но не беше плътно. Отначало го помисли за изсъхнал трънак, подмятан от вятъра, но петното явно беше нещо много по-странно.
Пустинният пейзаж избледня и загуби багрите и контурите си като разводнен акварел. Питър не можеше да откъсне очи от черното петно.
Започна да усеща първите тръпки на страха. Онова, което се носеше над пустинята, идваше право към него.
Въпреки сухата топлина той почувства студ. Ако липсата на цветове е мракът, то наметалото, което обгръщаше приближаващия се предмет, беше наистина черно. Ала когато се вгледа по-внимателно, Питър видя, че нещото е по-тъмно от черно.
Уплаши се.
Нещото започна да придобива очертания. Овално или — вероятно елипсовидно, то имаше изящни и сложно преплетени пластове като мозъчните гънки или венчелистчетата на цвят. Колкото повече се взираше в тъмната маса, толкова по-неясна изглеждаше тя, и само когато погледнеше към периферията, придобиваше определени контури. Усещането, че е живо и разумно същество, го зашемети като плесница в лицето.
Вече нямаше съмнение, че нещото се е устремило към него. В импулс на пълно безумие му се прииска да хукне да бяга, без да се обръща.
Но остана на мястото си и зачака. Вторачи се в черните дълбини и осъзна, че не се е взрял в нещо, а в неговото отсъствие. Все едно виждаше дупка в действителността. Формите, гънките, браздите и загатването за движение в чернотата го изпълваха с отвращение, но Питър продължи да гледа.
Извърши множество добри дела, Питър… Думите докоснаха съзнанието му — нямаше друг начин да опише усещането. Студът вече не само го окръжа-ваше — той проникваше в порите му.
— Какво си ти?
Знаеш какво съм и кой съм…
Питър се вгледа в центъра на нищото и се опита да проумее хаоса, който се виеше като спирала в сърцевината па тъмата. Част от него избързваше да реагира на съществото по начин, който не му харесваше. В асиметричността му имаше някаква красота и порядък. И Питър разбра с какво или с кого разговаря…
— Какво искаш от мен?
Това би трябвало да е очевидно.
— Не съм убеден.
Опита се да отмести поглед от нещото, което висеше неподвижно пред него. Визуално опиянение — опасно, но и безкрайно привлекателно.
Питър, не се будалкай с мен…
— Какво?
Играй семантични и философска игри с другите. Моля те, Питър, не ме обиждай. Ти прекрачи прага. Мислех, че е по-добре да ти го кажа, момче — вече си мой… Питър се вцепени, когато думите докоснаха душата му за пръв път през живота си изпита истински страх.