Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
— Да — лорд Байрон леко се усмихна. — Но се бях наситил с изпитата кръв и вечерта в селото преди Ефес, страдах от самопогнусата, която се появява след всяко голямо удоволствие. Бях убил човек, изпивайки кръвта му. Чувствах се изненадан, че не изпитвам отвращение от себе си. Но имаше и друга причина, поради която не обърнах внимание на ласкателствата на Лавлейс. Открих, че кръвта има свойството да изостря всички други усещания. Храната и напитките през онази нощ бяха вкусни по начин, за който бях забравил. Нямах време, нито настроение да шушукам за тайни хитрини или нови жертви.
— Лавлейс държеше на нова жертва, така ли?
— Да. При това настоятелно — лорд Байрон замълча. — Искаше Хобхаус.
— Хобхаус?!
Лорд Байрон кимна, после се усмихна.
— Лавлейс бе поклонник на доброто възпитание, нали разбирате. „Трябва да го имам“, рече ми той онази нощ. „От месеци попадам само на селяни и на смърдящи гърци. Пфу! Аз съм истински британец, сър, не мога да карам на такива боклуци. А Хобхаус, доколкото разбирам, е възпитаник на Кембридж, нали? В такъв случай той трябва да бъде мой.“
Аз поклатих глава, но Лавлейс ме притисна още по-настоятелно. „Той трябва да умре“, изсъска. „Освен всичко друго, този човек ви видя да издъхвате, след което възкръснахте.“
Повдигнах рамене. „Той не е много силен в медицината. Смята, че съм получил сърдечен удар.“
Лавлейс поклати глава. „Няма значение.“ Погали ме по ръката, а очите му ме пронизваха с огъня си. Потреперих. Изглежда Лавлейс изтълкува това погрешно като жажда. „Червената кръв е хубава“, прошепна ми той, „но синята, сър… Тя е нещо несравнимо.“
Казах му да се разкара. Той се разсмя. „Вие май не си давате сметка в какво сте се превърнал, милорд.“
Аз отново се взрях в лицето му. „Надявам се, не във вампир като вас.“
Лавлейс ме стисна за ръката. „Не се самозалъгвайте, милорд“, изсъска той.
„Дори не бих се опитал“, отвърнах му хладно.
„Мисля, че е точно обратното.“ Лавлейс се захили злобно. „Вие сте самата лошотия. И да го отричате е просто лицемерие.“ Той пусна ръката ми и пое по осветената от луната пътека към Ефес. „Тялото ви изпитва жажда, милорд“ — извика той, докато го изпровождах с очи. После се спря и се обърна с лице към мен. „Попитайте сам себе си, Байрон, същество като вас може ли да си позволи лукса да има приятели?“ Усмихна се, завъртя се и изчезна. Аз стоях напълно вдървен и се опитвах да заглуша ехтящия в съзнанието ми негов въпрос. Разтърсих глава. После се върнах в стаята, където спеше Хобхаус.
Цяла нощ го наблюдавах. Тялото ми остана чисто и неоцапано. За първи път след като бях пил кръв, през нощта не плувнах в пот и мръсотия. Чудех се на какво ли се дължеше. Дали Лавлейс беше прав? Дали промените в мен наистина вече бяха необратими? Стоях непрекъснато до Хобхаус сякаш беше някакъв магьосник. На следващия ден посетихме разкопките на Ефес. Хобхаус, както винаги, си завираше носа из надписите. Аз седях на един хълм — някогашен храм на Диана и слушах жалните писъци на чакалите. Това бяха меланхолични звуци, също като моите мисли. Чудех се къде е Лавлейс. Не го надушвах между руините, но инстинктът и способностите ми бяха притъпени от слънцето. Досещах се, че не е далеч. Сигурно щеше да се върне.
През нощта наистина дойде. Усетих, че приближава и тайно го наблюдавах как пристъпва към леглото на Хобхаус. Наведе се ниско над голата шия на моя приятел. Видях как проблеснаха оголени острите му зъби. Хванах го за ръката. Той се съпротивляваше мълчешком, но не можа да се измъкне. Избутах го на стълбите. Там Лавлейс се освободи. „Долен играч“, изръмжа той, „остави ме да го довърша.“ Препречих му пътя. Той се опита да ме избута, но аз го хванах за гушата и докато затягах пръстите си, чувствах с радост, че силата ми расте. Лавлейс започна да се дави. Съпротивляваше се, а аз се наслаждавах на страха му. Най-после го пуснах на земята, той преглътна с мъка и ме погледна.
„За бога, сър, много сте силен“, рече той. „Жалко, че така се дърпате за приятеля си.“
Наведох възпитано глава. Лавлейс ме гледаше, поглаждайки се по врата, после се изправи. „Кажете, Байрон“, смръщи се той, „кой ви създаде?“
„Създаде?“ тръснах глава. „Не съм създаден, аз претърпях превъплъщение.“
Лавлейс се усмихна едва-едва. „Създаден сте, сър“, настоя той.
„Защо питате?“
Лавлейс отново погали врата си и пое дълбоко дъх. „Видях ви днес в Ефес“, тихо каза той. „Аз съм вампир от век и половина. Имам голям опит, затънал съм в кръв. Въпреки това не бих могъл да издържа такова слънце, като вас, на онова открито място. Поради тази причина недоумявам. Направо съм объркан. Кой ви даде от своята кръв, за да имате такива способности?“