Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Какво се е случило? — едва успя да промълви тя.
— Опасявам се, че ви нося много лоша новина, мисис Доусън — рече Марино. — Става въпрос за дъщеря ви Сюзън. Тя е убита.
Малки крачета затрополиха в близката стая и на вратата вдясно от нас се появи едно момиченце. То впери в нас широко отворените си сини очи.
— Хейли, къде е дядо ти? — с треперещ глас попита мисис Доусън. Лицето й бе станало тебеширенобяло.
— Горе.
Хейли приличаше на малка мъжкарана със сините си джинси и със спортните си обувки, които изглеждаха съвсем нови. Русата й коса блестеше като злато и тя носеше очила, защото лявото й око бе кривогледо. Предположих, че е най-много на осем години.
— Иди му кажи да дойде — рече мисис Доусън. — А вие двамата с Чарли останете горе, докато дойда да ви взема.
Детето се поколеба и пъхна две пръстчета в устата си. После впери отегчен поглед в мен и Марино.
— Хайде отивай, Хейли!
Хейли изведнъж се втурна напред.
Седнахме в кухнята заедно с майката на Сюзън. Гърбът й изобщо не се допираше до стола. Не заплака, докато не се появи съпругът й.
— О, Мак — каза тя с треперлив глас. — О, Мак! — И се разрида.
Той я прегърна и я притисна към себе си. Стисна устни и лицето му побеля, когато Марино му обясни какво се е случило.
— Да, знам къде се намира Стробъри Стрийт — рече бащата на Сюзън. — Не знам защо е отишла там. Доколкото ми е известно, не е ходила често в тази посока. Днес навсякъде е затворено. Не знам.
— А къде е съпругът й Джейсън Стори? — попита Марино.
— Тук е.
— Тук ли? — огледа се Марино.
— На горния етаж е, спи. Джейсън не е добре.
— Чии са децата?
— На Том и на Мери. Том е нашият син. Дойдоха ни на гости за празниците и рано тази сутрин излязоха. Отидоха в Тайдуотър — да се видят с приятели. Всеки миг трябва да се върнат. — Посегна и хвана ръката на жена си. — Мила, тези хора ще трябва да ни зададат много въпроси. По-добре извикай Джейсън.
— Знаете ли какво — обади се Марино, — бих предпочел да поговоря с него насаме за минутка. Може би ще ме заведете при него?
Мисис Доусън кимна и закри лицето си с ръце.
— Мисля, че е по-добре да провериш какво правят Чарли и Хейли — каза съпругът й. — Опитай се да се свържеш със сестра си по телефона. Може би ще дойде.
Бледосините му очи проследиха двамата, докато излязоха от кухнята. Бащата на Сюзън беше висок, слаб, имаше тъмнокестенява гъста коса, съвсем леко прошарена. Движенията му бяха премерени, чувствата — сдържани. Сюзън приличаше на него.
— Колата й е стара. Не носеше нищо ценно със себе си и знам, че не е била замесена в нищо. Никакви наркотици, нищо.
Погледна ме въпросително.
— Не знаем защо се е случило, преподобни Доусън.
— Тя беше бременна — изрече той, а думите засядаха на гърлото му. — Как е могъл — който и да е той?
— Не знам — отговорих аз. — Не знам как е станало. Той се закашля.
— Тя не притежаваше пистолет.
В първия миг не можах да го разбера. После се досетих и се опитах да го успокоя:
— Не. Полицаите не са открили пистолет. Няма никакви данни, че сама го е извършила.
— Полицаите ли? Вие не сте ли от полицията?
— Не. Аз съм главният съдебномедицински експерт. Кей Скарпета.
Гледаше ме объркано.
— Вашата дъщеря работеше при мен.
— О! Разбира се. Извинете.
— Не знам как да ви утеша — с труд изрекох аз. — Самата още не съм се заела с тази работа. Но ще направя всичко възможно да разбера как се е случило. Искам да знаете това.
— Сюзън говореше за вас. Винаги е искала да стане лекарка.
Извърна очи, мъчеше се да сдържи сълзите си.
— Видях я снощи. Бях за малко у тях. — Поколебах се, нямах желание да го разпитвам. — Сюзън изглеждаше разстроена. Напоследък изобщо се държеше странно.
Той преглътна, пръстите му бяха здраво сплетени. Кокалчетата побеляха.
— Трябва да се помолим. Ще се помолите ли с мен, доктор Скарпета? — Протегна ръка. — Моля ви.
Пръстите му стиснаха здраво моите и аз неволно си помислих за явното пренебрежение и недоверие на Сюзън към баща й. Фундаменталистите плашеха и мен. Чувствах се неспокойна, докато със стиснати очи държах ръката на преподобния Марк Доусън, а той благодареше на бога за милосърдие, което не бе проявил, и искаше обещания, които бог вече не можеше да спази. Отворих очи и отдръпнах ръката си. За миг смутено се помислих, че бащата на Сюзън е доловил моя скептицизъм и ще се усъмни във вярата ми. Но в момента моята вяра не беше най-важното нещо за него.
На горния етаж някой извика нещо неясно. Изскърца стол. Телефонът звънеше ли, звънеше и гласът отново нададе див пик на ярост и болка. Доусън затвори очи. Задъхано промърмори нещо, което ми се видя доста странно. Стори ми се, че каза: „Стой си в стаята.“