Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Този път беше много по-лесно. Потърси краищата и само след минута ги напипа. Направи както му беше казал Джакомо Парадизи — събра ги и ги защипа един за друг. Това се оказа най-простото нещо на света. Почувства се за миг победител — прозорецът вече го нямаше. Другият свят беше затворен.
Старецът му подаде кожена ножница, чиято долна част беше направена от твърд рог. Имаше и катарами, които да крепят кинжала, защото острието му можеше да среже и най-коравата кожа само с леко поклащане. Уил плъзна ножа вътре и го закопча толкова здраво, колкото му позволяваше осакатената ръка.
— Това би трябвало да е тържествен миг — продума Джакомо Парадизи. — Ако разполагахме с дни и седмици, щях да ти разкажа историята на острия кинжал, на Tope дели анджели и на целия този прогнил и лекомислен свят. Ние, само ние сме виновни за Привиденията. Те са тук, защото моите предшественици, алхимиците, философите, учените мъже се опитаха да проникнат до най-дълбоката същност на нещата. Заинтересуваха се от връзките, които съединяват най-дребните частици на материята. Нали разбирате какво имам предвид, като говоря за връзки? Б, нашият град беше делови център. Град на търговци и банкери. Знаехме всичко за връзките. Връзките за нас бяха нещо, което се търгува, може да се купи и продаде, да се размени или преобразува… Но по отношение на тези връзки сбъркахме. Разкъсахме ги и пуснахме Привиденията при нас.
— Откъде идват те? — попита Уил. — Защо онзи прозорец под дърветата е оставен отворен? И има ли други прозорци освен него?
— Откъде идват е загадка. От друг свят, от мрака на космоса кой може да каже? Важното е, че са тук и че ни унищожиха. А дали има други прозорци?… Да, няколко са, защото понякога Пазителите са небрежни или разсеяни, нямат време да спрат и да затворят прозореца, както би трябвало. А онзи, през който сте дошли… Аз самият го оставих отворен в миг на непростимо лекомислие. Човекът, за когото говорите… Мислех да го подмамя в града, за да стане жертва на Привиденията. Но той се оказа твърде умен, за да се хване на такъв номер. Той иска кинжала. Моля ви, не му го давайте за нищо на света!
Уил и Лира се спогледаха.
— Е — разтвори ръце старецът, — всичко, което мога да направя, е да ти връча ножа и да ти покажа как се действа с него. Вече го сторих. Сега ми остава само да ти кажа правилата на Гилдията, каквито бяха, преди тя да западне. Първо, никога не отваряй, без след това да затвориш. Второ, не позволявай на никого да борави с кинжала. Той е само твой. Трето, никога не го използвай със зла умисъл. Четвърто, пази го в тайна. Дори и да има някакви други правила, вече съм ги забравил, защото не са важни. Кинжалът е у теб. Ти си Пазителят. Не би трябвало да си дете. Но нашият свят се руши, а знакът на Пазителя не може да бъде сбъркан. А дори не ти знам името. Върви сега. Аз много скоро ще умра. Знам къде стоят отровите, нямам намерение да чакам Привиденията, които ще дойдат в мига, в който надушат, че ножът го няма. Върви!
— Но, господин Парадизи… — понечи да каже Лира, ала старецът поклати глава.
— Няма време. Вие не сте дошли тук случайно, макар че може би не знаете каква е целта, ангелите са ви довели. Вървете! Ти си смела, а приятелят ти е умен. И имате кинжала. Тръгвайте!
— Наистина ли мислите да се отровите? — не се предаваше Лира.
— Хайде! — подкани я Уил.
— И какво означава това за ангелите?
Уил я дръпна за ръката.
— Хайде! — повтори той. — Трябва да тръгваме. Благодаря, господин Парадизи.
Той протегна окървавената си дясна ръка и старецът я пое, после стисна и ръката на Лира и кимна на Панталеймон, който наведе пухкавата си глава на хермелин в знак на уважение.
Стиснал кинжала в кожената ножница, Уил изтича по широкото стълбище и излезе през тежката дъбова врата. Малкият площад беше нажежен от палещото слънце. Наоколо беше тихо като в гробница. Лира се озърна, но по улицата не се виждаше жива душа. По-добре беше да не тревожи Уил с разказа за онова, което беше видяла. И без това си имаха достатъчно грижи. Тя го поведе по-далеч от улицата, на която беше видяла децата. Там, където беше застинал Тулио, неподвижен като мъртвец.
— Иска ми се… — промълви Лира, когато стигнаха края на площада и се обърнаха да погледнат назад. — Ужасно е, като си помисля… Горкичкият, зъбите му бяха изпотрошени и едва виждаше… Остава му само да глътне отровата и да умре. И ми се иска…
Тя замълча, готова да се разплаче.
— Стига! — смъмри я Уил. — Няма да боли. Просто ще заспи, и толкова. По-добре е, отколкото Привиденията.
— Ох, Уил, какво ще правим? Ти си зле ранен, а и този беден старец… Мразя това място! Ако можех, щях да го изгоря до основи! Какво ще правим сега?