Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Спри — тихо изрече старецът. — Отпусни се, не напирай така. Това не е тежък меч, а остър нож. Не го стискай толкова. Разхлаби пръстите. Остави мислите да потекат през китката и дръжката към острието. Без да бързаш, спокойно, не насилвай нещата. После се насочи към върха, където е най-острата му част. Ти си върхът на кинжала. Направи го сега. Стигни до него, почувствай го и после се върни.
Уил опита отново. Лира усети напрежението в тялото му, видя стиснатата му челюст, но после се намеси волята и му донесе облекчение и просветление. Волята на самия Уил — или на демона му. Колко ли му липсваше той! Тази самота… Нищо чудно, че беше плакал. И Панталеймон беше постъпил правилно, колкото и да беше необичайно това за нея. Лира протегна ръка към своя любим демон, сега превърнат в хермелин, и той се сгуши в скута й.
Наблюдаваха заедно как тялото на Уил спря да трепери. Сега се беше съсредоточил по различен начин, друг изглеждаше и ножът. Може би причината беше в приглушените цветове на острието или в начина, по който кинжалът лягаше в дланта му, но леките движения вече не изглеждаха безцелни. Уил потърси пролуката, обърна ножа и отново го насочи към пустия въздух, и тогава явно я напипа.
— Какво е това? То ли е? — дрезгаво попита той.
— Да. Недей със сила. Сега се върни, върни се в себе си.
Лира си представи как душата на Уил се влива обратно в него през острието, към ръката и сърцето му. Той се отдръпна, отпусна ръка и примигна.
— Напипах нещо. Ножът се плъзна през въздуха и тогава го усетих…
— Добре. Сега го направи пак. Плъзни ножа навътре и встрани. Направи разрез. Не се колебай, не се изненадвай, не пускай ножа.
Този път беше no-лесно. След като веднъж беше напипал пролуката, той вече знаеше как да я намери втори път и му трябваше не повече от минута.
Добре беше, че Джакомо Парадизи му напомни да не се изненадва. Момчето държеше внимателно ножа и не си позволи да даде воля на изумлението си, докато не го остави на масата. Лира беше на крака, останала без дъх, защото в средата на малката прашна стая се беше отворил прозорец, същият като онзи под габърите. Пролука във въздуха, през която можеха да видят другия свят.
Бяха високо в кулата и от другата страна се виждаше северната част на Оксфорд. По-точно някакво гробище, което беше точно под тях, а габърите растяха малко по-нататък. Виждаха се къщи, градини, пътища, а в далечината се извисяваха кулите на града.
Ако вече не знаеха за първия прозорец, щяха да си помислят, че това е някаква зрителна измама. Но не беше само зрителна — през пролуката нахлуваше въздухът от другия свят, долавяше се миризмата на изгорели газове, която не съществуваше в Читагазе. Панталеймон се превърна в лястовица и прелетя от другата страна, наслаждавайки се на простора, клъвна някакво насекомо и отново кацна на рамото на Лира.
Джакомо Парадизи гледаше с тъжна, загадъчна усмивка.
— За отварянето толкова — каза той. — Сега ще трябва да се научиш да затваряш.
Лира се отдръпна да им направи място и старецът се изправи до Уил.
— За това ще ти трябват пръстите — промълви той. — И едната ръка е достатъчна. Напипай края, както одеве с ножа. Няма да го откриеш, ако не вложиш в това душата си. Опипвай много внимателно, докато не намериш краищата, после ги събери. Това е. Опитай.
Но Уил отново трепереше. Не можеше да настрои мислите си, да постигне онова крехко равновесие, което му беше нужно, и това го изпълваше с покруса.
Лира почувства какво става. Изправи се, хвана ръката му и каза:
— Слушай, Уил, по-добре седни. Аз ще ти кажа как да го направиш. Просто седни за минутка, защото ръката те боли и мислите ти са заети с това. Поседни и след малко ще се успокоиш.
Старецът вдигна ръце, но размисли, сви рамене и седна.
— Къде греша? — попита Уил.
Беше целият в кръв и трепереше неудържимо, а в погледа му се четеше отчаяние.
— Това е от раната — обясни Лира. — Ти правиш всичко както трябва, но ръката не те оставя да се съсредоточиш. Не знам как да се справиш с това, но може би най-добрият начин е да не се опитваш да слагаш преграда пред болката…
— Какво искаш да кажеш?
— Ти се опитваш да направиш две неща едновременно — да пренебрегнеш болката и да затвориш прозореца. Спомням си, че веднъж пробвах да тълкувам алетиометъра, когато ме беше страх. Може би свикнах със страха, защото успях, въпреки че през цялото време се боях. Просто се отпусни, кажи си: „Да, боли, знам.“ Не се опитвай да забравиш за болката.
Той затвори очи за миг и дишането му се поуспокои.
— Добре. Ще опитам.