Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Долу!
Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.
— Уес, ти си скапаняк.
Той отстъпи крачка-две.
— Не съм.
Очите на Мелъни приковаха погледа му.
— Не ме интересува какво си преживял — каза тя. — Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.
Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.
Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.
— Заспал е дълбоко — каза тя.
— Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.
Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.
Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.
Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) — с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.
И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. Единствената причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.
— Ей, Фил! — подвикна Уес към телевизора. — Да ти подскажа нещо — двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.
Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас — върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм — казал навремето, — но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“
Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.
А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.
— Бедничкият Арт — промълви Уес. — Спукана му е работата.
— Познаваш ли го?
— Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.
— Но тогава…
— Само стой и гледай. Свършено е с него.
Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.
Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.
— Искаш ли бира?
Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.
— Какво казаха твоите родители?
Неволна гримаса.
— Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?
Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.
Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.