Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— А имаше ли я? И за какво?
— Нямах. Само споменах и му казах, че не е длъжен да ме пусне вътре, но вероятно ще дойда пак и няма да се държа като първо приятелче.
— Значи счупената стъклена врата — промълви Глицки.
Ридли, единственият друг тъмнокож инспектор в отдела, се взря в очите му. Поне за някои страни от живота гледаше на Глицки като на свой наставник. Бавно кимна.
— Счупената врата. Или липсата на такава.
Ако в някоя от вратите на къщата нямаше счупено стъкло, като балон щеше да се пукне историйката как Макей и братовчед му Брандън Мюлън си порязали ръцете след пиянско сбиване помежду си.
— Досега не си ли ми споменавал?
— Доколкото си спомням, пропуснах.
— Добре — каза Глицки. — Я да придърпаме и двамата насам, още днес. Започваме ги отначало.
Сети се за новината от баща си и добави, че дори може да задържат Мюлън и Макей за разпознаване — имало шанс да се сдобият със свидетелка, стояла извън тълпата, която щяла да каже кого е видяла там.
Бенкс смля новата информация, докато оглеждаше съдебната зала. Пречеше на Ейб да се надигне от скамейката, когато Тай Робинс, останал последен заедно с тях в празното помещение, затвори куфарчето си с гръмко щракане и тръгна по прохода между редовете.
Неловко махна на Ейб.
— Извинявай. Ще се видим тук утре, а?
Отмина, без да чака отговор. Пружината затвори със съскане грамадната врата зад него. Глицки и Бенкс останаха сами в залата.
— Още нещо ли има? — попита Глицки.
Бенкс явно се колебаеше какво решение да вземе. Пак се озърна към празната зала, пое си дъх и каза:
— Искам да споделя една история. Може да излезе, че малко те засяга лично.
С вече изострено нетърпение от накъсаното начало на деня, Глицки едва не го прекъсна — не беше сега времето за такива приказки, не може ли по-късно да седнат на спокойствие? Но имаше някакъв намек в гласа на младия инспектор…
— На „Балбоа“ има един ресторант, „Пасифик Муун“ — дребно заведенийце, там е от трийсетина години.
— Ами как, знам го. Случи се да хапна там.
— Всекиму се е случвало.
— Ако си спомням вярно, храната не я биваше.
Бенкс се ухили.
— За същата дупка говорим. Не знам дали си забелязал, но точно затова няма да видиш ресторанта препълнен. Даже в събота вечер, в осем, пак ще намериш място, а имат само двайсет маси.
Глицки се облегна на твърдата скамейка, но можеше да предвиди докъде ще стигне този разговор.
— Е, и? — подкани инспектора си.
— Преди да дойда в отдела, осем години разнищвах финансови афери. Когато постъпих на работа, още се точеше разследване за пране на мръсни пари в „Пасифик Муун“.
— В ресторант?
— Ами да. В онези години, преди електронните трансфери между банките, беше съвсем обичайна практика. Да речем, имаш си цял тон мръсни парици и уж започваш да работиш с бързоразвалящи се стоки, например храни. Точно като по поръчка ти идва. Съчиняваш дебели пачки разписки за ястия, каквито никога не си поднасял и хоп! — готово. Париците вече са чисти, все едно си вълшебник.
— Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.
— Много пари, лейтенанте.
— Добре, много пари. Някого спипахте ли?
През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.
— Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.
— Е, тогава?…
— Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.
— Броял си хората?
— Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?
Глицки тръсна глава.
— Милионче?
— Два милиона и деветстотин хиляди.
Мълчаха цяла минута. Глицки промълви: