Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.
— Струва си да знам — увери го Глицки. — Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.
— Така да бъде — съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. — Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?
— Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.
Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.
— Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.
— Добре, лейтенанте, щом казваш.
Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.
Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. И вече душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.
А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.
Снощи й даде домашния си номер и тя се обади, още преди да си е изпил чая сутринта. Айзък вдигна слушалката и я подаде на Ейб с гримаса, от която би се смръзнала и бензинова горелка. Незнаен инстинкт подсказа на Айк, че в обаждането няма нищо делово — баща му беше хлътнал по тази жена. И то прекалено… гадост!… скоро.
Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?
Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.
Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече — че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.
36.
— Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.
Кевин сви рамене срещу Уес.
— Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.
Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.
— За разнообразие — обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.
Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.
Кевин още се опитваше да седне по-удобно.
Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица — имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ — японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона — телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл — обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.
— Значи още не си чул?
— Какво да съм чул?
Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.
— Значи двеста хиляди долара?
Кметът не бе успял да получи половин милион.
— Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.
— Ти вече си зарязал всичко.
— Ама не съм в Коста Рика — Уес се ухили и надигна бирата.
Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.
— Той не лъже. Татко, той не е направил това.
Уес изкриви устни.
— Поне някой ти вярва.
Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.
— Но не и ти, а?
Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.