Магьоснически огън

— Какво? — Тя се засмя. — Това е най-доброто място в Сборището за целта.

Джак облиза устни и се усмихна. Той се огледа в оранжерията, вдиша богатия на цветни аромати въздух и затвори очи за момент. Дъха на Мира заседна в гърлото й, докато го гледаше.

— Защо харесваш това място?

Тя се огледа наоколо, погледна жълтите и червените орхидеи отляво и се наслади на звука от близкия поток.

— Красиво е, спокойно. Това е абсолютно прелестна местност, където всички елементи работят заедно.

— Съгласен съм и знам колко много се наслаждаваш на стабилността, спокойствието и реда. Но какво се случи последния път, когато издърпа магията си?

Тя потрепери и стисна ръце в скута си.

— Хаос. Разрушение.

— Бинго.

— Казваш, че подсъзнателно се страхувам да не сторя това и тук?

Той кимна.

— Подсъзнанието ти блокира достъпа до магията ти, заради уважението ти към заобикалящата те среда.

Тя се огледа наоколо, осъзнавайки правотата му. Страхуваше се да не унищожи това красиво място. Точно сега леко се страхуваше и от магията си, въпреки жизнерадостните разговори, които беше провеждала със себе си.

Джак се приближи крачка към нея и протегна ръка.

— Хайде, красавице, нека да се махнем от това място за малко.

Тя постави ръка в неговата и той я дръпна толкова бързо, че тя се озова в ръцете му. След като си върна баланса, тя отстъпи от него и се престори, че оправя пуловера си и намества твърде дългите си ръкави. Сложи си фалшива ослепителна усмивка.

— Да вървим.

Джак я заведе в огромен, празен склад в мазето. Стаята разкриваше възрастта на къщата и миришеше на влага. Тя сбърчи нос и застана в средата на стаята, проучвайки бетонния под и стени.

— Не е красиво, но поне няма да се страхуваш, че ще разрушиш нещо тук. Опитай.

Тя затвори очи и се пресегна за магията си. Внимателно, тя издърпа една нишка и успя да хване ръба й, но той успя да се изплъзне между пръстите й.

Мира отвори очи.

— Почти успях, но все още не мога да я задържа.

— Страхуваш се от нея — каза Джак. — Недей. Това е твоята магия. Ти я контролираш, помниш ли? Тя прави това, което ти й заповядаш. Трябва да я направиш своя.

Той беше прав. Единствено страхът й я спираше. Знаеше, че може да го преодолее, ако само…

— Ще ме наглеждаш ли?

Въпросът заседна в гърлото й заради комбинацията от желание и опасения, но тя знаеше, че, ако Джак е готов да й помогне да контролира магията си, тя щеше да е способна да я задържи и да преодолее умствения си блокаж.

Джак просто стоеше шокиран. Мира съжали за въпроса си в същия момент милион пъти. Очевидно, той нямаше намерение да се приближи толкова до нея.

Тя почувства как се изчервява.

— Имам предвид… няма значение…

— Не, с удоволствие ще те наглеждам — каза Джак, прекъсвайки я.

Това беше неудобно.

— Не, наистина. Ще се оправя.

Той тръгна към нея.

— Мира, шшш. Обърни се.

Тя се обърна и той се приближи към гърба й. Неговата топла мъжественост я обгърна и лекия аромат на одеколона му подразни носа й. Той отметна косата от рамото й, карайки я да почувства топлина, да копнее за докосването му. Трябваше да се фокусира, припомни си тя. Той я докосна, защото искаше да й помогне да достигне магията си, не защото я искаше.