Илиада [bg]

Цар Диомед гръмогласен така отговори на Нестор: [145] «Всичко, което ти каза, разумно и редно е, старче! Болка несносна без жал ми терзае духа и сърцето — Хектор след време ще каже в съвета пред всички троянци: „С уплах от мене синът на Тидея избяга във стана.“ Тъй ще се хвали; тогава дано ме земята погълне!» [150] Нестор, геренският конник, така на Тидея отвърна: «Сине на мощния воин Тидея, какво ми продума? Нека синът на Приам те нарича страхлив и безсилен, нито троянците, нито дарданците ще му повярват, нито дори и съпругите на щитоносни троянци, [155] тъй като ти си повалил мъжете им млади и яки.» Каза така и подкара за бягство конете сред боя. В същото време войските троянски и Хектор Приамов сипеха с вик нечовешки по него стрели смъртоносни. А шлемовеецът, славният Хектор, високо му викна: [160] «Сине Тидеев! Данайците храбри те тачеха много с почетно място, със тлъсти меса и препълнени чаши! Вече не ще те почитат: сега на жена заприлича! Бягай далече, девице страхлива! Без моята воля никога няма да стъпиш на нашите крепостни кули, [165] няма жените ни в плен да откараш: на смърт ще те пратя!» Тъй рече. Цар Диомед колебливо за миг се размисли как да обърне конете и в боя да влезе отново. Три пъти той се реши във сърцето си, вече готово, три пъти гръмна от стръмната Ида Кронид промислител, [170] давайки знак на троянци за пълна победа във боя. Хектор възкликна така, призовавайки всички троянци: «Вие, троянци, ликийци, бойци ръкопашни дарданци! Смели бъдете, другари, спомнете си бойната доблест! Зная, че Зевс обеща благосклонно да прати за мене [175] пълна победа и слава голяма, а скръб за данайци. Глупави! Те построиха стените за своя отбрана, слаби, нищожни стени — да възпрат храбростта ми не могат. Леко конете ми буйни дълбокия ров ще прескочат. Ала когато пристигна при техните кораби гладки, [180] всеки ахеец ще има да помни опасния огън, кораб след кораб ще паля и сам ще избивам аргийци, хукнали в ужас край тях, задушени от пушек пожарен.» Викна така и към свойте коне се обърна със думи: «Етоне, Ксанте, обични Подарге, божествени Лампе!81 [185] Дайте ми днеска достойна отплата за всичките грижи, че Андромаха, потомка на храбрия Еетиона, винаги вам първо слагаше меденосладка пшеница, смесваше вино82 за пиене, щом пожелаехте само, после — на мене, съпругът й нежен на възраст цветуща. [190] Дружно препускайте, бързайте — щита на Нестор да грабнем, щита със слава, която сега небесата достига. Той е направен от злато, и дръжките също са златни. От раменете на цар Диомеда конеукротител чудната броня да смъкнем, скована изкусно от Хефест. [195] Ако доспехите вземем, надежда голяма ще имам: тази нощ още ахейци със кораби бързи ще бягат.» Каза така самохвално и властната Хера разсърди. Тя се на трона раздвижи, накара Олимп да трепери, па заговори направо на мощния бог Посейдона: [200] «Ти, земетръсецо, боже всесилен! Сърцето в гръдта ти никак не жали за клети данайци, които погиват! Те ти откарват в Хелика и в Ега богати награди, все дарове най-приятни, а ти пък въздай им победа! Ако поискаме ние, които данайците браним,83 [205] в бой да отблъснем троянци и спрем гръмовержеца Зевса, той би тъгувал самотно, приседнал на Ида гориста.» Бог Посейдон земетръсец ядосан на Хера отвърна: «Дръзкоезична си, Херо! Какви ми слова наговори? Никак не бих пожелал да се бием със Зевса Кронида [210] ний боговете, понеже е много по-силен от всички.» Хера и бог Посейдон си разменяха думи такива. Цялото място, което край кулата ровът обгражда, беше натъпкано плътно с коне и мъже щитоносци. Хектор Приамов, подобен на буйния Арес, ги беше [215] всички нагъсто наблъскал, че Зевс му изпрати прослава. Щеше сега да запали той стройните кораби с огън, ако не беше внушила на цар Агамемнона Хера в миг да подтикне войските, при все, че самият цар бдеше. Тръгна Атрид към палатки и кораби гладки ахейски [220] с дългата пурпурна мантия върху ръката си мощна, спря се до кораба чер и огромен на цар Одисея, който бе тъкмо в средата — на двете страни да го чуят както до ширния шатър на вожда Аякс Теламонов, тъй и до шатъра бял на Ахила, които далече [225] в края стануваха, сигурни в своята смелост и сила. Там Агамемнон извика високо да чуят данайци: «Срамно! Аргийци страхливи! Вий само на вид сте юначни! Где са хвалбите ви горди, че ний сме най-храбри от всички! Някога вие на Лесбос говорехте тъй самохвално, [230]