Всичко от начало [bg]

В кабината избягваха да се гледат в очите, сякаш се надяваха по този начин да станат невидими. Нито бяха ходили в Мъркюри Гардън, нито бяха виждали някой, който да е бил там.

— Не знам какво стана — възбудено заговори млад мъж. Беше много пиян и все още стискаше в ръка бутилка вино. Той се засмя. — Обаче беше по-забавно от оная проклета трупа.

Спътникът му измърмори нещо утвърдително.

„Аз обаче зная какво стана — каза си Табита, притисната зад едра потна жена с палто от тюленова кожа и дрински кобалтов джобен харпун. — Но кой би помислил, че ще действат толкова театрално? Заради никакво си незначително сбиване край Гранд канал, каквито се случват по двайсет пъти на ден, дори никой не беше убит. И само трябваше да отидат при «Алис», нямаше нужда да идват да ме арестуват.

Правят стойки за пред капеланите. Ех, ако онова копеленце не беше съборило скапаното чучело! — Тя изскърца със зъби и впи нокти в дланите си. — Идвам, Алис.“

Но, Господи, къде щяха да избягат?

На Земята ли? Балтазар Плъм бе мъртъв, никой друг нямаше да я скрие. В Пояса?

Каква ирония! Идеалното скривалище щеше да е Титан, там никой никога не ходеше.

Дори нямаше достатъчно пари за гориво.

Беше забелязала паниката на сцената. Марко и неговите приятелчета имаха какво да крият, също като всички останали. Това изобщо не я изненадваше. Но нямаше намерение да се занимава и с техните проблеми.

Всички туристи се изсипаха на хотелското равнище. През френския прозорец на залата Табита видя от отсрещната страна на бездната голям зелен купол, който се извисяваше над нискораслите дървета. Криогенният санаториум, сградата на „Сънят на праведните“.

Покрай пропастта се роеше цял взвод лъскави черни планери.

Мъжът с бутилката възкликна и се втурна към прозореца.

Планерите се спуснаха към вратите на „Сънят на праведните“, увиснаха във въздуха и заподскачаха от течението като костенурки в басейн.

И там ставаше нещо. Тази вечер Изобилие определено заслужаваше репутацията си.

Докато вратите на асансьора се затваряха, Табита зърна ченгета киборги в лъскави черни брони, които скачаха от планерите. Бяха тежковъоръжени. Очевидно управата на „Сънят на праведните“ можеше да си позволи най-доброто, което предлагаше станцията.

Табита Джут продължи надолу към доковете сама. Не бе весела. Беше уплашена и гневна. Струваше й се, че е уплашена и гневна от доста време. Идилията й с Марко Мец сякаш бе преди месеци, късче изчезнало време, гледано през обратния край на телескоп, запечатано в мехур, вече не означаващо нищо.

Асансьорът отново спря. Вратите се отвориха и разкриха преддверие, на чиито стени бяха монтирани червени и сини лампи. Отпред чакаха неколцина души.

Първият носеше широк, маслиненозелен костюм с червена престилка, опасана с груб наниз кръгли висулки от кован бронз. Фигурата имаше на лицето си бронзова маска, увенчана с два малки скенера.