Невидимият пазител [bg]

— Да, само се смееше — каза Рос с неспокойно изражение. — Вчера следобед, след като излязох от къщи, се почувствах леко замаяна и реших да се поразходя по другия бряг на реката. Ан Арбису вървеше срещу мен, беше с качулка, която закриваше част от лицето й, и в момента, в който щяхме да се разминем, забелязах, че ме гледа в очите. Макар че я познавах по физиономия, никога не бяхме разменяли и дума. Помислих, че иска да ме пита нещо, но вместо това тя застана на две крачки от мен и без да спира да ме гледа, избухна в подигравателен смях.

Амая видя стъписаното изражение на другите, но продължи с въпросите:

— Ти какво й каза?

— Нищо, какво да й кажа? Веднага разбрах всичко, нямаше какво да й казвам, тя се смееше на мен. Почувствах се засрамена, унизена и уплашена… Ако можеше да й видиш очите. Кълна се, че никога през живота си не съм виждала толкова злоба в погледа на човек, излъчваше такава жлъч и сякаш знаеше всичко на света, сякаш гледах някоя старица, изпълнена с мъдрост и презрение.

Амая издиша шумно.

— Рос, искам добре да си помислиш какво ми каза току-що. Знам, че си говорила с някаква жена, инспектор Монтес е бил свидетел, но това не може да е била Ан Арбису, защото вчера по това време, когато си се връщала от вас, Ан е била мъртва от двайсет и един часа.

Рос се олюля като разтърсена от силен вятър, духащ във всички посоки, докато вдигаше ръце с объркано изражение.

— С кого говори, Рос? Коя беше тази жена?

— Вече ти казах, беше Ан Арбису, беше тази вещица, този демон!

— За бога, престани да лъжеш, така не мога да ти помогна — възкликна Амая.

— Беше Ан Арбису! — кресна й Рос, вън от себе си.

Амая постоя мълчаливо около минута, погледна Ириарте и кимна, давайки му думата.

— Може ли да е била някоя жена, която много е приличала на Ан? Нали казахте, че никога не сте говорили с нея, може би сте я объркали с друго момиче? Щом е носила качулка, сигурно не сте видели добре лицето й — каза той.

— Не знам. Възможно е… — съгласи се Рос неубедено.

Инспекторът се приближи до нея.

— Росаура Саласар, изискали сме заповед за обиск на дома ви, мобилните ви телефони, компютрите, включително кашоните, които вчера сте изнесли оттам — съобщи Ириарте с равен глас.

— Няма да ви трябва, може да претърсите каквото искате. Предполагам, че такъв е редът. Амая, в кашоните има само мои неща, няма нищо негово.

— Предполагам…

— Чакай, да не съм заподозряна? Аз?

Амая не отвърна. Погледна леля си, която притискаше с една ръка гърдите си, а с другата закриваше устата си, сякаш всеки миг щеше да й прилошее от мъката, причинена й от всичко това. Ириарте пристъпи напред, съзнаващ напрежението, което се засилваше с всеки изминал момент.

— Мъжът ви е имал връзка с Ан Арбису. Момичето е мъртво, убито. Той прави опит за самоубийство. На този етап е главният заподозрян, но вие сте разбрали вчера за неговата авантюра, първо от него, а после от онази жена, която ви се е присмяла насред улицата.