Истанбулска загадка [bg]

Представих си как византийски монаси с бръснати глави се молят тук, а тези фрески в естествен ръст ги наблюдават отгоре.

— Войнствена група, а? — попита Изабел. — Виж онзи. Това е свети Михаил. — Посочи към един ангел с избелял, но пламтящ меч. — Ето го свети Георги. Приличат на истински хора, нали?

Таванът бе почти изцяло черен, с изключение на една липсваща част в ъгъла, където се виждаха сиви греди.

— Това изглежда по-ново от преддверието долу — отбелязах аз.

— Да. И ние мислим така. Смятаме, че това е била горната част, може би таверна, превърната в параклис. Погледни този олтар. Мислех си за него, когато говорихме с отец Григорий. Ето какво исках да видиш.

В другия край на параклиса се виждаше жълт мраморен блок с размерите на маса. Мозайката по пода около него бе още по-съвършена. Някой бе работил по нея. Виждаха се купчини тебеширен прах.

— Твое дело ли е? — посочих към пода.

— Само част от него.

Наведох се да погледна. Дупките бяха запълнени с неутрален цвят, позволяващ на мозайката да изпъкне.

— Удивително. Айрийн би се влюбила в това. Тя рисуваше. Направо би полудяла по това място.

Изабел изглеждаше замислена, сякаш преценяваше нещо. Черната й коса грееше в златистия блясък от крушката над главите ни.

— Не мога да си представя колко си страдал… Да изгубиш такъв партньор… — Сякаш ми съчувстваше искрено.

Не й отговорих. Това бе част от мен, която предпочитах да запазя за себе си.

— Как го преживя?

Вдигнах рамене.

— Много хора преживяват тежки моменти — разводи, смърт на партньорите, безработица, болести. Никой не се отървава — въздъхнах аз.

— Сигурно си прав. — Тя замълча.

Имах усещането, че иска да ми каже още нещо, нещо лично.

— Когато бракът ми се провали — продължи бавно тя, — ми отне повече от година, за да го превъзмогна. Накрая отношенията ни бяха толкова студени… Наистина се разстроих. Но все пак не мисля, че може да се сравни с твоето преживяване.

— Нали казват, че онова, което не те убива, те прави по-силен? — Докоснах с ръка мраморната маса. Беше леденостудена.

— Много по-силен.

Тя заобиколи олтара.

— Това ще ти хареса — промълви тя. — Вярвали са, че олтар като този може да прогонва злите сили, че притежава изцелителна магия. — Постави ръце върху него, Шон, с разперени пръсти. — Тя сложи ръце върху олтара.

И аз го направих. Със сигурност не можеше да ми навреди. Олтарът беше студен, но не неприятно. Обаче не усетих никаква магия.

— Открихме толкова много неща в това място, когато го проучвахме.

— Има и още? — Махнах ръце от олтара и ги опрях в челото си. Бяха удивително студени.

— Чел ли си историята за Хензел и Гретел?

Изгледах я с недоумение.