Истанбулска загадка [bg]

Излязохме на асфалтирана алея, която беше в пълен дисонанс с древното място, където бяхме. Изтичахме до края й, там тя се вливаше в главната улица, задръстена от коли, пъплещи броня до броня и в двете посоки. Все още беше адски горещо. Потях се.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попитах ядосано, оглеждайки се наоколо.

— Нямам представа, но не искам да се върна, за да разбера. — Не изглеждаше много уплашена. Явно перфектно владееше емоциите си.

Пешеходците пресичаха между колите. Хората се смееха, жестикулираха. Бях чувал за процъфтяващата турска икономика, за това как се е подобрила за десетина години, но за пръв път наистина усещах какво означава това.

— Всяка вечер ли е така в Истанбул? — Погледнах си часовника. Показваше 22,30 ч.

— По това време Бебек е пълна лудница. И така е седем вечери седмично. А понякога е и още по-пренаселено…

Недалеч призова мюезин. Като че ли никой не му обърна внимание. Промъкнахме се през тълпите като приятели на вечерна разходка.

Минахме край няколко ресторанта и магазина. И двамата мълчахме.

После попитах:

— Често ли изнасят концерти в „Света Ирина“?

— През лятото на всеки няколко седмици. Последния път, когато ходих, почти нямаше охрана.

Минахме покрай магазин за телевизори. Витрината му беше препълнена с последните супертънки плазми. На една от тях видях познато лице.

— Какво става, по дяволите! — втрещих се аз. — Това е Бюлент. С този човек се срещнах сутринта.