Истанбулска загадка [bg]

Обърна се към мъжа, който го доведе до сутерена.

— Тази жена трябва да бъде закарана в болница. На този етап има петдесет процента шанс да оцелее, не повече, ако бързо й дадем лекарство. Не го ли направим, ще умре.

Гигантът с набръчкана кожа и плешива глава премигна. После извади от джоба си тънка алуминиева кутия, отвори я и измъкна стъклена епруветка, голяма колкото пръст. Носеше бяла болнична маска.

— Вземи проба от гнойните торбички, докторе — нареди той. Маската му се движеше, докато говореше.

Доктор Осман видя другия предмет в алуминиевата кутия. Формуляр за разрешение, какъвто самият той използваше, когато подаваше молба за извършване на тестове. Болницата „Флорънс Найтингейл“ в Шишли, на двадесет и пет минути път с кола, където провеждаха повечето му тестове, нямаше да приеме формуляра без неговия подпис. Пробата щеше да бъде тествана за „Йерсиния пестис“, чумния бацил. Чумните бацили съдържат уникални протеини.

Трудното бе да се установи от кое семейство са бацилите в кутията. Лекарите, които разбираха от тези неща, много се страхуваха, че в чумния вирус може да се породи естествена мутация, резистентна на всички антибиотици. Никой разумен човек не би съхранявал подобни мутации. Дали? Погледна човека с епруветката.

Ако някой поискаше или не дай боже успееше, той дори можеше да произведе въздушнопреносими бацили, резистентни и на най-новите антибиотици. Подобен вирус можеше да стане неудържим, ако не познаваш модела на мутацията. Пациентите, останали без лечение от лекар, който знае с какво си има работа, ще страдат от заболяване на много органи. Единственият въпрос е колко ще изкарат и кого от близките си ще заразят, преди да умрат от болезнена и мъчителна смърт, кървейки отвсякъде.

— Вземала ли е антибиотици?

— Направи каквото ти казах. И подпиши формуляра. — Мъжът повдигна ръба на якето си, разкривайки черната ножница под мишницата си.

— Тази жена ще умре, ако не бъде лекувана! — възкликна доктор Осман. Можеше ли да апелира към човечността му?

Малак извади ножа, насочи го към него и пристъпи напред. Докторът вдигна ръце.

Когато приключи, той постави епруветката в алуминиевата кутия и подписа формуляра. Забеляза непознат имейл адрес. Името на формуляра беше неговото — но не и имейл адресът, на който трябваше да бъде изпратен докладът за теста.

— Колко ще й трябва, за да умре? — попита Малак, докато прибираше кутията в джоба си.

— Не знам. Не мога да отговоря. Нуждае се от лечение.

Вратата на стаята се захлопна с трясък.

— Не можеш да ни оставиш тук долу! — извика докторът с пълно гърло. — Върни се!

Надяваше се някой друг да го чуе, но звучното ехо от гласа му и споменът за двете площадки със стълби, по които слязоха до стаята, го увериха, че усилията му са напразни.