Истанбулска загадка [bg]

Питър вероятно щеше да запечата дупките собственоръчно, след като го блъснах. Но те си мислеха, че крия нещо и че още мога да им бъда полезен. Това вероятно бе единствената причина да я пратят тук, за да разговаря с мен.

Докато фериботът приближаваше към дока пред входа на Златния рог, шумът в каютата се усили, тъй като хората си подвикваха, подреждаха чанти и даваха наставления на децата. После приглушеното бръмчене на двигателите промени звука си и ние се разлюляхме силно, след като скоростта ни намаля и вълните ни разклатиха. В каютата цареше атмосфера на очакване.

— Какъв ден… — усмихна се горчиво Изабел. Погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял и докът блестеше като посред бял ден от дъговите лампи върху високи стоманени стълбове. Стена от хора се притискаше в оградата наоколо. Чакаха пристигащите. А през дългите прозорци в сградата на терминала можеха да се видят безброй закъснели пътници, очакващи този ферибот. Пасажерите бяха облечени по-добре от повечето местни. Дрехите им бяха по-модерни, прическите — по-добри, чантите — по-скоро маркови, отколкото от някоя сергия.

Изабел огледа тълпата, сякаш търсеше някого. Хората до нас се отправиха по пътечката, но тя остана на място.

— Кога ще ми кажеш всичко, до което си се добрал? — попита ме тя.

— Може би щом и ти започнеш да правиш същото.

Каютата внезапно опустя, явно спътниците ни не си губеха времето и изчезнаха.

Изабел приближи до мен и прошепна:

— Мисля, че Алек е тръгнал на мисия сам някъде край „Света Ирина“. — Стисна ми ръката. — Само се надявам да не планираш нещо подобно.

— Не вярвам турците да останат много доволни, ако разберат, че ровя там.

— Питър каза същото. — Изглеждаше загрижена за мен. От говорителите гръмна обявление на турски. После същият женски глас обяви на английски:

— Последна спирка, вземете всичките си вещи, моля.

Когато излязохме от каютата, Изабел потрепери под тънкото си якенце. И аз бях мокър до кости. С подгизналите си измачкани дрехи вероятно приличахме на двойка окаяни бежанци, слизащи от ферибота.

Бяхме последните, излизащи от катамарана, и щом стъпихме на мостчето, Изабел огледа дока.

— Най-после суша — заяви доволно тя.

Крясъците на гладни чайки изпълваха въздуха.

Наредихме се зад група позакръглени турски майки, повели шумните си деца към терминала. Изабел вървеше до мен.

— Сигурно си бил много близък с Алек, щом си толкова загрижен от случилото се — подхвърли тя.

— Бяхме близки. А той със сигурност не заслужаваше подобна съдба…