Истанбулска загадка [bg]

Направих бързо изчисление.

— Значи сегашният век също ще бъде забавен.

— Бог знае. Очевидно навремето тукашните монаси са предупредили византийския император, че чумата настъпва… Монасите от този манастир са предсказали и глада, и войните от началото на седми век. Случили са се точно преди ислямът да се появи и да щурмува Близкия изток.

— Как са правили предсказанията си? Да не би да са гадаели по звездите?

— Не сме сигурни. Всичко е малко мистериозно, черна магия. Когато пророчествата им се сбъднали през 1314 година, ги похвалили, че са предупредили хората. По-късно били обвинени, че са в съюз с дявола. Да застреляш вестоносеца — така бихме го нарекли днес.

— Да, виждам как става.

— После нещата се влошили… През 1347 година три четвърти от населението на Константинопол измряло от чумата. Много хора си мислели, че това е краят на света. Някои монаси били изгорени на клада.

— Прекрасно. Трябва да е било заради черната магия. — Прокарах пръсти по олтара. Беше гладък, изтъркан.

— Очевидно монасите тук са познавали астрологията. Манастирът се е специализирал в това. Тогава не са правили разлика между астрономия и астрология. Просто гледали звездите, за да определят датата за Великден, да кажат на хората кога да сеят и жънат… Не е изненадващо, че са предвиждали глада и чумните епидемии. — Изабел посочи надолу. — Мислим, че този олтар има нещо общо с техните предсказания. — Разпери ръце над него, докосвайки го предпазливо, сякаш беше жив. — Това е единственият оцелял екземпляр на византийски оракулски олтар. Мислим, че е направен през шести век. Вярваме, че е копие на Давидовия олтар в Йерусалим. — Говореше почтително, наблягайки на всяка дума. — Измайсторен е от кварц…

— Мислиш ли, че има някаква истина в идеята за седемстотингодишния цикъл на злото?

— Знаеш ли какво ме тревожи, Шон? — Тя се огледа, сякаш проверяваше за неканени гости. — Хората, които се опитват да изпълнят тези предсказания, нещо като самосбъдващо се пророчество… Някои от тях искат да предизвикат силите, дълбоките сили, като омразата и страха.

Тя въздъхна и се наведе над олтара.

— Погледни горния камък. — Посочи към него. — Дебел е два сантиметра. Трябва да е най-финото парче мадагаскарски кварц в целия свят. Нямаме представа как е докаран тук. Приятелят ми го откри в наводнената шахта ей там. — Кимна към ъгъла на параклиса.

Наведох се към кварца. Плочата искреше като жива.

— Виждаш ли тези белези? — Тя прокара пръст по тънка сребриста линия върху плочата. Там имаше и други линии, гравирани сребърни нишки по целия олтар.

Тя прокара пръст по една от тях.

Погледнах отблизо. Някъде далеч чух вой на сирена. После внезапно секна.

— Това прилича на някакво очертание, на непонятна фигура — предположих аз.

— Мислим, че е Вечерницата.

Изабел прокара пръст по браздите. Едва различавах линиите, събиращи се в горния край на олтара.