Артър & Джордж [bg]

— Но той не е мой приятел. Едва ли бих го познал, ако се видим.

— Да, знам. И когато поемем премерения риск да ви призовем за свидетел, ще кажете това на мистър Вейчъл. Но при всяко положение ще изглежда, че отричате твърдение, което изобщо не е направено. Хитър ход. Днес следобед мистър Вейчъл ще атакува инспектора, но не вярвам да имаме основания за оптимизъм.

— Мистър Мийк, нямаше как да не забележа, че когато даваше показания, Камбъл каза, че палтото ми — палтото, което не съм обличал от седмици — било мокро. В Канок той се ограничи с думата „влажно“.

Мийк се усмихна.

— Приятно е да се работи с вас, мистър Ейдълджи. Точно такива неща забелязваме, но предпочитаме да не ги споменаваме пред клиента, за да не го обезсърчим. Не се съмнявам, че полицаите и занапред ще прибягват до подобни корекции.

Този следобед мистър Вейчъл не успя да изкопчи нищо сериозно от инспектора, който умело маневрираше от свидетелската скамейка. При първата им среща в хеднефордския участък Джордж бе останал с впечатлението, че Камбъл има мудна мисъл и е леко високомерен. На Нюхол Стрийт и в Канок той беше по-съобразителен и открито враждебен, макар и невинаги напълно логичен. Сега поведението му беше сдържано и трезво, а високият ръст и униформата сякаш му придаваха убедителност и авторитет. Джордж си помисли, че не само събитията и версиите, но и личностите около него се променят неусетно.

Мистър Вейчъл имаше повече успех с полицай Купър, който отново описа как е сравнил ботуша на Джордж с отпечатъците в калта.

— Полицай Купър — започна мистър Вейчъл, — мога ли да попитам кой ви даде нареждане да действате по този начин?

— Не съм съвсем сигурен, сър. Мисля, че беше инспекторът, но може и да е бил сержант Парсънс.

— И къде точно ви казаха да търсите?

— Навсякъде по евентуалния път на виновника между нивата и дома на викария.

— Като се предполага, че виновникът е идвал от дома на викария? И се е връщал там?

— Да, сър.

— Значи навсякъде?

— Навсякъде, сър.

Според Джордж полицай Купър изглеждаше на не повече от двайсет години — изчервено недодялано момче, което се опитваше да подражава на своя самоуверен началник.

— И предположихте ли, че виновникът, както го наричате, е вървял по най-прекия път?

— Да, така предположих, сър. Обикновено така правят, когато напускат местопрестъплението.

— Разбирам, полицай. Значи не огледахте никъде другаде освен по прекия път?

— Така е, сър.

— И колко продължи вашето търсене?

— По моя преценка около час или повече.

— А по кое време беше?

— Трябва да съм започнал някъде към девет и половина.

— А понито бе открито приблизително в шест и половина?

— Да, сър.

— Три часа по-рано. През което време по онзи път може да са минали всякакви хора. Миньори, отиващи на работа, зяпачи, привлечени от новината за престъплението. Дори полицаи.

— Възможно е, сър.

— И кой ви придружаваше, полицай Купър?