Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
Що се касае до предоставянето на «изключителните» права, аз реших да заявя на страниците на тази книга следното: никому и никога повече няма да дам изключителните права за трактовка на изказванията на Анастасия! И ако някой някога предяви претенции за предимство, нека всички да знаят, че аз не съм го давал доброволно!
Защо казвам «доброволно»? — На адреса на московската журналистка, която ми помогна да разтрогна договора, скоро заваляха заплахи от неизвестни лица. Кои са те? Какво искат? И те ли са «духовни»! С рекет ли подхранват духовността си? Е, какво, с рекета аз съм на «ти», и там има хора. И искам да им кажа: с «духовните» бъдете нащрек и преди да се решите на нещо, помислете, трезво съобразете накъде къде ви тласка «духовната» мафия.
И още. В първата си книга писах, че бях предложил на Анастасия да дойде и сама да излезе по телевизията, но тя отказа. Тогава аз не разбирах защо отказа. Сега ми стана ясно, че тя вижда всичко. След книгата се появиха много тълкования на нейните изказвания — най-различни. Има интересни, има спорни, но на много места лъсна съвсем явно стръвта на отделни лица да я тълкуват в полза на собствените си интереси. Не липсват и директни обвинения: «Само ти ли имаш право да говориш с нея?»; «Ти не всичко разбираш, дай и на другите да пообщуват с нея, ползата ще бъде по-голяма.» Но тя не е вещ, за да си я предаваме един на друг. Тя е човек! И е в правото си да решава как да постъпва, с кого и какво да говори. Сега става все по-явно, че на Анастасия действително се стоварва видима и невидима грамада оттъмни сили под формата на фанатици и използвачи.
«Аз знам каква грамада от тъмни сили ще се стовари върху мене. Но не се боя от тях и ще успея да роди сина ни и да го възпитам. И ще пренеса хората през късчето време на тъмните сили!» — казва Анастасия още в първата книга.
Те възпитават децата си до единадесетгодишна възраст. Значи, в краен случай, тя може да издържи още десет години.
— А после какво? — попитах дядото на Анастасия. — Неизбежно ли трябва и нея да унищожат?
— Трудно е да се каже, — отговори старецът. — Досега всички са ги убивали сравнително млади. И тя не веднъж е е тръгвала в пътя, водещ неизбежно до насилствена смърт, но всеки път, в последния миг, е блясвал ярко един забравен и още по-силен закон. Осветявал е същността на истината за земния живот. Удължавал е живота й в земно тяло.
Старецът замълча и отново, дълбоко замислен, почна да чертае с пръчица някакви знаци. Аз също си мислех: «Гледай ти на какво хоро се хванах! Въпросът е, че сега вече е късно да се пусна. В началото можеше, но сега и дете има отсреща. Син ми роди Анастасия! Би трябвало да се занимава само с него, да го възпитава, но тя продължава да бълнува: да пренесяла хората през късчето време на тъмните сили: И няма да се откаже, знам я аз. Понеже е много упорита! Такива като нея не се отказват. А кой ще й помогне на самата нея, горката? Ако престана да работя за това, което й обещах, съвсем никой няма да й остане. И тогава тя ще се обезсърчи! А кърмещата майка не бива да се разстройва. Нека мине време — поне да откърми детето!»
И аз попитах дядо й:
— Мога ли да направя нещо за Анастасия?
— Опитай се да осъзнаеш какво говори и какво иска тя. Когато вместо драмите има разбирателство, сърцето ще се сгрее от топла вълна, над света ще изгрее нова зора:
— Нещо по-конкретно можете ли да ми кажете?
— Трудно ми е да говоря конкретно. Искреността е над всичко. Така че прави това, което сърцето и душата ти диктуват.
— Тя ми приказваше за едно руско градче, бивш околийски център. Че той можел да стане по-богат от Йерусалим и Рим, понеже в околностите му имало светини от нашите предци. Те те били по-значими от храмовете на Иерусалим, но местните хора не знаели нищо за това. Искам да отида там и да променя съзнанието им.
— Това не може да стане тъй бързо, Владимире.
— Ами: аз не знаех, че е невъзможно и обещах на Анастасия. Така че ще се наложи някак си да ги събудя.
— Щом не си знаел, че е невъзможно, ще успееш. Желая ти късмет! А аз вече трябва да вървя.
— Ще ви изпратя.
— Не си губи времто. Няма нужда да ме изпращаш — мисли за своите работи.
Старецът стана и ми протегна ръка.
Аз гледах след отдалечаващия се по алеята дядо на Анастасия и мислех за предстоящото пътуване в град Геленджик, припомняйки си какво ми бе говорила Анастасия. А ето как тръгна разговора за него: