Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Ако тя не иска да общува с тях, нека да не общува. Тя не е подписвала договор.
— Но нали ти си го подписал! Тя е готова да разкаже на всички това, което знае, но правото да избира сама начина на общуване си е нейно и само нейно. И ако тя е избрала книгата ти и твоя език, кой има право да налага или изисква друго? Тя е направила своя избор, но някой иска да го промени — и целта на подобни намерения е ясна. Не, тя няма да разговаря с хора, които поставят себе си по-високо от всички! Да разговаря, знаейки, че тяхното самочувствие ще преиначава, ще изопачава и нагласява под техен ключ най чистите и святи истини, които е открила!
— Защо вие предварително си представяте всичко в такива черни краски? Тези хора се интересуват от много учения. Те са много духовни.
— И те са решили, че са най-духовните от всички: Духовното самомнение и самочувствие, това е върхът на най-смъртния грях — гордостта!
Някакво ноебяснимо чувство на досада към самия себе си се появи у мен. Парите по договора още не бях получил и по-късно успях да го разтрогна.
Но не след дълго, отново не виждайки нищо непочтено, подписах друг договор с един духовен център, предоставяйки изключителнте права върху моите интервюта. Пак ме подкупиха уважението и духовните им познания. Още повече, че договорът касаеше само мене, а със себе си аз съм в правото си да се разпореждам. Но и в този случай и двете страни се хванахме в дяволския капан и пак ми загорча в душата, сякаш косвено съм продал Анастасия, а те са я купили.
И вече не дядото на Анастасия, а московската журналистка Мария Крапинская, прочитайки този договор, каза: «Пфу, колко глупаво! Ти продаваш Анастасия! Прочети пак клаузите на договора и помисли: ти продаваш правото на други да могат еднолично, по най-силния информационен канал, да тълкуват и анализират всичко казано от Анастаси,както им угодно, при това лишавайки се от възможността даже да протестираш срещу мнението им, независимо какво е то:»
Доколко това е вярно е трудно да се каже, по-добре да приведа тукнякои клаузи от този договор:
«1. Предмет на договора:
1.1. Авторът предава изключителните права за видеозаснемане на самия него, а също и за изпозваните от него видеоматериали, свързани пряко или косвено с производството на телевизионни видеопрограми „Анастасия“ (по-нататък в тескта „програми“). Споменатото предоставяне тези права на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ е в сила за всички страни по света.
1.2. ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ се задължава, използвайки собствените си парични средства, да изготви три програми от по 30–40 минути върху професионален носител „Betacam“, в количество по 1 (един) брой всяка.
1.3. Според договорената обвързаност на АВТОР с ИЗПЪЛНИТЕЛ и в нейната единствена интерпретация, вякакви взаимодействия с видео– и киностудии, телевизии, включително кабелни, а също така и ползването на видеоматериали по дадената тематика се осъществяват само и изключително от ИЗПЪЛНИТЕЛЯ.
Авторът няма право в срока на на действие на договора да дава интервюта и да изготвя каквито и да е видеоматериали, в които пряко или косвено се използват понятия и термини, включени в програмите.»
Въобще, анализирайки събитията, свързани с написването, издаването и разпространението на книгата «Анастасия» аз направих следния извод за себе си: хората, наричащи себе си «много духовни», имат обратна страна, от която и самите те се боят и затова постоянно подсещат себе си и на другите за своята духовност.
При предприемачите е по-просто. Техните действия и стремежи са по-открити, по-малко завоалирани, а следователно и по-честни както пред себе си, така и пред околните, пред обществото. Може моето мнение и да е грешно. Но от фактите никой не може да се скрие.
Текста на книгата «Анастасия» набраха трима московски студента. На възнаграждение за своя труд те не се надяваха, а за особена духовноост нямаха никакви претенции.
Книжката издаде за своя сметка директорът на Московска печатница №11, офицерът в оставка Г.В.Груця; тиражът бе малък и предвещаваше само загуби. Груця, като предприемач, също никога не говореше за духовни работи. Следващия тираж бе платен от директора на една московска търговска фирма — Никишин, — а по-късно се изясни, че той въобще не търгува с книги. Той ми даде голяма част от тиража за продажба, но не уточни срока за връщане на вложените средства. И също не говореше за духовни неща.
А след това почнаха да се включват «духовните»: Те пуснаха криминално 45-хиляден тираж. Когато открихме тази «духовна» фирма, те започнаха да говорят за своята духовност и желание да творят светли неща, обещаха да заплатят и авторския хонорар. Така и до днес обещават. И това не е единичен случай. Въобще у духовните хора се забелязва голямо пренебрежение към сметките, особено, когато дължат на някого.