Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
На самия край на снежно-каменната пустиня растеше самотен бор. Странно дърво, с извити само на една страна клони — като на върба, като коси на жена, обърнала гръб на вятъра. Последен страж на гората.
Отчупих клонче и го захапах. То горчеше. И тогава чух лая на псетата. Далечен, разпилян от вятър лай на псета, които тичат след дивеча.
8.
Стигнах дълъг заледен склон към долина. Седнах на плаща си и се плъзнах надолу. Прекатурих се, продължих да се свличам надолу. После тръгнах по снега, хванал ледена кора, която издържаше стъпките ми. Чупех с отмалели пръсти висулките по лицето си. Вледенената рогатина лепнеше и гореше в дланите ми.
И внезапно спрях. Пред краката ми се разтвори ледена пукнатина, някъде дълбоко бучеше вода. За пръв път мразът стигна до сърцето ми.
Затичах край пукнатината. И видях мост. Над пропастта се протягаха две дървета. И въже — да се държиш, Като преминаваш. Мостът бе заледен, по въжето светеха Ледени висулки. Вятърът свиреше в скелето на този мост-призрак, ледените висулки тихо звъняха. Валма от мъгли се носеха около него и през него, целият отсрещен бряг исклон се разтопяваше в мъглите, сякаш мостът водеше към някакво приказно ледено царство.
Тръгнах към моста. Не намерих сили да остана прав край пропастта — първом коленичих, после легнах по корем и запълзях. Така както бях по корем, мостът ми се струваше безкраен. Вятърът метеше вледенените греди със сух сняг. Снегът се плъзгаше по леда, сякаш излъскваше моста.
Разбрах, че никой повече няма да мине по този път. Гредите се бяха отделили от скалата, крепеше ги ледът.
Пропълзях назад. Изправих се и тръгнах край пукнатината. Стигнах до скала, която слизаше надолу, наметната от прозрачната дреха на вледенени водопади. Огледах се и видях снежната пустиня — безцветна, печална, безнадеждна. Тя ми се стори обетована земя наред с черната ледена бездна, където бучеше невидимата вода. И в която трябваше да сляза.
Извадих ножа си и го забих в леда. И слязох.
Долу реката течеше през ледена пещера. Ледът се съединяваше над млечната пенеста вода в прозрачен свод. Не беше тъмно — слънцето слизаше тъкмо над пропастта и обагряше леда с невероятни блясъци. Те ме ослепяваха.
Стоях под ледените сводове — дребен и самотен в огромната стъклена пещера. И почнах да викам — пещерата връщаше вика ми умножен, изкривен, протяжен. Виках като на тържество, викът ми се връщаше като плач на погребение. Изведнъж ми се поиска Лада да бъде до мене, за да види това ледено царство, тези блясъци, да усети това безумие. Исках да плача, но очите ми бяха замръзнали.
Когато се изкачих по другата стена на пропастта, върнах се към моста.
Слънцето залязваше. Над снега легнаха дълги сенки, които гасяха блясъка му. Но мостът още светеше.
Стоях на другия край на моста и чаках преследва те си. Най-напред чух лая на кучетата, в който се прокрадваше скимтенето на безсилен бяс. После ги видях — дълга върволица, десетина бели сенки на хора и десетина побелели от скреж псета. Доминиканеца вървеше пръв, приведен напред, сякаш влачеше и хора, и кучета след себе си — впрегнат във въжето на своята неукротима ненавист.
Доминиканеца стигна до моста срещу мене и спря. Хората и кучетата минаха вляво и вдясно и се наредиха безмълвно край пропастта. Деляха ни двайсет — не, десет крачки.
Светло беше. Щом слънцето се скри, вятърът неочаквано утихна. Въжето с висулките, вледенените греди, начупеният лед по ръба на пропастта — всичко светеше хато изрязано с резец и потопено в стъкло.
Тогава Доминиканеца направи крачка и стъпи на моста. Аз бях минал — и той трябваше да мине. Чаках го от другата страна като съдия, който е осъдил престъпника на изпитание и чака решението на съдбата. Съдиите осъждаха на изпитание с нажежено желязо, с огън и с вода — аз го осъдих с преминаване по леден мост.
Доминиканеца направи две, три, пет крачки. Стъпваше по леда, който искреше под краката му, сякаш тъпчеше пътека от блясъци.
Мостът бавно се наклони, гредите се откъснаха от моята страна. Доминиканеца стискаше въжето с две ръце, нозете му се откъснаха от гредите, той увисна на въжето. То не бе свързано с моста, окачено бе на две скали. Така висяха окачени на палци жертвите на Инквизицията.
Гредите бавно се откъртиха и потънаха в пропастта. Не се чу да стигат до дъното. Водата бучеше.
Лицето на Доминиканеца белееше току пред нозете ми, на стъпка от мене. Той тънеше до шия в пропастта. Вдигнал бе поглед нагоре и ме гледаше в очите. Дали можех да протегна ръка и да го спася?
Въжето се откъсна, Доминиканеца изчезна в пропастта. Разнесе се оня странен, протяжен вик, пълен с тържество и печал — сякаш викаше ледената бездна.