Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Бояне, трябва да ме оставиш. Сам ти ще преминеш планината.
Казах й:
— Не.
Тя каза:
— Ти остави Ясен… Ти остави Влад.
Казах й:
— Заради книгата.
Тя каза:
— Книгата…
Аз й казах:
— Ти си равна на книгата.
Като изрекох тези думи, стори ми се, че се събудих. Срещу мене сияеше огънят, зад пламъците сияеше Лада. Или сега заспивах? Кое беше истинското — преди ли беше сън, или сега сънувах?
В сиянието на огъня виждах очите на Лада. Те грееха, те просветляваха, сякаш се пълнеха със сълзи. И пламъците превръщаха сълзите в звезди. Този поглед не на жена, дори не и на човек. Той беше безпощаден и обречен. Стори ми се, че осветява дъното на кладенеца. Гласът каза:
— Ти две години бе пленник. Не се ли научи да гледаш правдата в очите?
Затворих очи. Казах в светлия мрак:
— Не мога.
И като отпуснах глава, подпрях челото си в коленете. Заплаках тихо и несръчно — като че ли си припомнях как се плаче.
Усетих, че топли ръце обхващат главата ми. Лада вече седеше до мене и полагаше главата ми на своите колене. Сега гледах нагоре, лицето й беше над мене. Тя изглеждаше по-стара и по-мъдра от мене. Тя би могла да бъде моя майка. Ръцете й милваха косите и челото ми, но толкова леко, сякаш докосваше въздуха и той предаваше нейната топлина и нежност. Вдигнах ръка и я положих на шията й. Моята ръка ли беше това? Изпочупени и смазани нокти, засъхнала черна кръв и черна кал, набита в раните. Тази ръка беше удряла, грабила, убивала. Бях забравил да милвам.
Лада отпусна глава и опря чело до моето чело. Гореше като в треска.
Скрих ръката си от погледа си, спуснах я и напипах до себе си рогатината. Тя пареше.
6.
Събудих се. Затворих очи, заслепен от блясъка на слънцето и снега. Отпуснах ръка надясно, където лежеше Лада. Студена земя. Студена рогатина.
Изправих се от кръста нагоре. Скочих на крака.
Лада я нямаше.
От огъня надолу към гората сочеше зелена стрела, откършени вейки от бор. Друга стрела сочеше към планината — наредени късове мрамор, който светеше като лед на утринното слънце. Там, където двете стрели се съединяваха — по-право там, където се разделяха, — лежеше рогатината със Свещената книга.
Затичах през гората. И спрях с разтуптяно сърце пред Пастта. Насреща нямаше хора, вляво и вдясно димяха черните неумолими огньове.
Лада бе слязла в селото на чумавите.
Стоях пред черните изгаснали въглени на нашия огън Гледах рогатината — бях я оставил сама, бях забравил за нея, докато търсех жената.
Вдигнах поглед по бялата мраморна стрела, а после все по-нагоре — по безплътно бялата, огряна от слънце велика Алпийска стена.
Лада бе разтворила ръце, за да освободи кишата, бе я хвърлила нагоре към небето, както се хвърля гълъб — за да й даде тласък да прелети над бялата планина.
Какво можех да сторя, освен да вдигна рогатината и да тръгна натам, накъдето сочеше каменната стрела.
За един ден и една нощ изкачих склона над селото на чумавите. Тръгнах през есента, пристигнах през зимата. Долу, сред оределите жълти листа на дърветата, светеха окъснели червени ябълки, горе само тук-таме сивееха сухи треви — иначе белееха снегове и ледове. Склонът уж не изглеждаше стръмен, но нямаше свършване. Катерех се като по кълбо, което се превърташе под мене. Накрая на разсъмване стигнах до скалист ръб и обезсилен надникнах надолу.
През долината под мене, на сто, а може би на двеста крачки, мълчаливо се тътреше странна върволица. Дванайсет монаси в бяло, всеки завързан за огромно псе-вълк. Стори ми се, че хората са жертви на кучетата, които ги влачат нанякъде. Отгоре не се виждаха лица — само върхове на капюшони, но познах Доминиканеца по вървежа. Залиташе напред, все едно че правеше последна стъпка — но знаех, че няма да спре, докато не ме стигне. Монасите щяха да обикалят дълго, за да се изкачат до мене, защото скалите падаха надолу, подпрени на мраморни колони от замръзнали водопади. Но щяха да се изкачат.
Изведнъж ги видях до себе си — зверските муцуни, оголените зъби, святкащите очи, — те въплъщаваха неумолимата стръв, с която Доминиканеца ме преследваше. Видях и лицето на Доминиканеца, осветено от жестоко вдъхновение.
Затворих очи, отворих ги. Моите преследвачи отново бяха слезли долу, далеч под краката ми. Изплаших се, че почвам да виждам съновидения.
И тръгнах нагоре, към поредния хребет.
Духаше остър вятър, тук все още растяха сухи треви, които свиреха от вятъра и се свеждаха пред краката ми. На широки бели петна върху тревите лежеше сняг. После тревата изчезна. Нагоре имаше само сняг — слава Богу, — твърд като утъпкан. Зад снега димяха мъгли.