Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Спомнях си за Ясен, Влад и Лада. Изтръпвах, като виждах, че всеки от тях сам пося семето на своята смърт. Ако Ясен не беше захвърлил златото на барона, щях да заплатя на норманеца. Ако Влад не се бе досетил, че може да се превърне в барон Д’Отарвил, нямаше да остане в замъка. Ако Лада не беше накарала баронесата да обвини Доминиканеца, че е чумав, той нямаше да ни спре с отровените села на еретиците.
Ако, ако, ако… Но мъртви ли бяха моите богомили? Ясен би могъл да изплува до брега и сега да милва струните на нова лютня. Влад може би вече хвърляше зърна на гълъбите върху скалата на слепеца. Лада — тя чакаше да се роди синът ни или дъщеря ни, заченати в оная странна нощ…
Мъртви бяха. Тайната книга живееше, защото изгаряше човешки души. Свещеник плашел грешник, че ще поддържа главните в адския огън. Оня му казал: „Че какво страшно има?“ Свещеникът му казал: „Да, ама ти ще си едно от дърветата в огъня.“
Книгата беше пламък, но някой трябваше да изгори, за да пренесе пламъка.
Не — книгата беше факла, която гореше само ако я размахваш, само когато лети като птица. Кацне ли, попадне ли в мрежата на ловците, нейният пламък едва мъждука. Тогава един след друг тримата богомили раздухаха пламъка със своя последен дъх. Мислех си, че идва моят ред да изгоря.
4.
Досами хижата падаше вледенен допад, цяло чудо ми се виждаше, че водата може да се вледени и да замръзне сред своя полет в извити могъщи струи. Бог бе издялал водопада от лед, както ваятел би изчукал от гранит развяна от вятъра конска опашка. Водата бе спряла, за да мисли.
И аз мислех. Всеки ден седях пред хижата и гледах планината. Не ми омръзваше да я гледам. Уверен бях, че и тя ме гледа. Усещах нечие присъствие, дъха на някого, който не е любопитен, не бърза наникъде, та има време да погледне дори дребния човек, седнал в нозете му.
Хората, които търсели истината, стояли четирийсет дни в пустинята. Аз стоях половин година. Виждал съм пясъчна пустиня — тази, снежната пустиня, беше по-дълбока и по-чиста от пясъка. Какво ли са намирали ония само за четирийсет дни? За шест месеца аз не намерих нишо.
Планината караше погледът да се вдига все по-нагоре и по-нависоко, за да види по-високи и по-далечни върхове — докато стигне небето. Какво ще намериш на небето? Седях до ранната вечер, когато планината започваше да свети. Не можех да повярвам, че е непрозрачна.
Гледах планината и си мислех за Боян от Земен. В затвора на пиратите и в Инквизицията Доминиканеца ме наричаше Анри. В своя замък баронеса Д’Отарвил ме наричаше Анри. Сега всички ми казваха „Бояне“. Не се колебаех вече в думите и постъпките си. Бях станал Боян, този Боян, който сам си бях измислил. Защото — какво знаех за Боян от Земен? Да, може да е бил рицар като мене. Но съдбата му, мислите му, предаността му към учението на богомилите — за това можех да гадая.
В селото намерих Библията, преведена на френски език. Папата запретяваше обикновените миряни да държат Библията на латински в къщите си, а да се превежда на френски беше направо смъртен грях. Четях най-вече псалми. Намерих тези стихове: „Наистина укротих и усвоих душата си като дете, отбито от майчина гръд, така душата ми е при мене като отбито кърмаче… Не се занимавам с работи, твърде високи и непостижими за мече…“
Удивлявах се, че в затвора на пиратите мислех за Боян, който ме бе обсебил, като за свой съперник. Сега отново отгледах брада и тя не ме плашеше и дразнеше като знак за плен и неволя.
Не Анри гледаше планината и размишляваше. Гледаше я самият Боян.
5.
На Бъдни вечер се събрахме в ледената пещера да дочакаме раждането на Спасителя. Нощ беше, гореше бъдникът — огромен дънер, изровен от мъжете изпод снега. Скупчили се бяхме като стадо пред буря, над главите ни в облак се събираше дъхът ни, смразен от ледения мрак. В селото нямаше Съвършени, те ходеха по долната земя да разнасят светлината на учението. Опирах се на рогатината, усетих, че хората се отдръпват от мене, докато ги видях изправени в пръстен наоколо, очите им светеха. Те чакаха носителя на книгата да проговори.
Не можех да им кажа, че ден след ден напусто се взирах в чудноватите писмена на книгата. И не разбирах нищо. Но знаех — дори да разчета писмената, пак нищо няма да разбера. И мислех, че нито един човек, роден от жена, нищо не би разбрал.
Спомних си думите на дедеца. Казах им:
— В земята на българите, където е изворът на учението, дедецът на всички богомили ми каза…
Аз, подлецът, не посмях да им кажа нито „нашето учение“, нито „вашето учение“. Страхувах се. Продължих да говоря и казах: