Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
И така, ние вървяхме срещу планината — дребни и нищожни човечета, — а тя бавно, много бавно се надигаше като призрак, който дими от леговището си. Най-после призракът се въплъти в скали, ниска остра трева и криви дървета. Ние спряхме. Трябваше да се обърна и да погледна Лада в лицето. Не ми се искаше да го правя. Прозрачната планина се превръщаше в плът от скали и дървета, плътта на Лада ставаше прозрачна. Не виждах лицето и, виждах само огромните й очи. Тя беше пияна от изтощение. Казах й:
— Конят трябва да отдъхне. Тя ми каза:
— Мога да вървя.
Свалих я от седлото, лека като дете.
— Стой и ме чакай. Ще намеря нашите братя.
Тя ми каза:
— Искам да дойда с тебе.
Казах й:
— Конят е уморен. Не искам да вървя пеша.
Очите й се напълниха със сълзи, но гордостта я накара да остане безмълвна, докато се отдалечавах.
2.
Едва забележимата пътека заобиколи огромна скала и прясно отсечено дърво препречи пътя ни. От двете страни на дървото горяха огньове, двамина монаси хвърляха в пламъците мокра слама. Вдигаше се черен дим.
След скалата пред очите ми се разкри долина. Дим се вдигаше не само край пътеката, огньове опасваха дочета с черни пушеци.
Към мене приближи монах с избеляло, някога черно расо, водеше зло вълчо куче. На гърдите му белееше парче тъкан, изрязана като мъртвешка глава. Той ме попита:
— Къде отиваш?
Посочих към каменните плочи на къщите, които сивееха и зеленееха в долината. Монахът посочи високия кол, върху който висеше черен парцал, после се прозина и прекръсти устата си. Каза ми:
— Чума.
Спязох от коня и облегнах главата си на седлото. Коленете ми омекнаха. Монахът добави:
— Бог изсипа справедливия си гняв върху главите на Вещиците и еретиците.
Въздъхнах дълбоко, още не можех да дойда на себе си. Попитах:
— Влиза ли се в селото?
Монахът ме изгледа с подозрение, обърна се и викна:
— Андреа! Григорий!
Приближиха двамина монаси. Огледах пътеката — камък, имаше къде да стъпя, ако трябваше да се бия Монахът каза: — Този безумец пита може ли да се влиза в селото. И тримата монаси гледаха избелелия кръст, прилшит върху плаща ми. Носех одежди на кръстоносец. Единият монах ме помами с пръст и ме заведе до поваленото дьрво. Напред по пътеката лежаха по гръб два трупа, от гърдите им стърчаха стрели. Монахът каза:
— Влиза се. Но не се излиза.
Извърнах глава. Сега видях, че зад скалата гори огън а неколцина седнали войници въртяха върху окастрени клони няколко пилета. Един от войниците ме попита:
— С кого взе кръста? Казах му:
— Със светия император Бодуен от Фландър, Бог да благослови паметта му.
Той изниза пиле и ми го подхвърли.
— Дръж!
Пилето ме опари. Казах му:
— И теб да те благослови Бог.
3.
Върнах се при Лада, слязох от коня и подадох пилето. Не бях го докосвал. Нямах стомах, нямах сърце.
Двамата с Лада огледахме черната върволица от стражеви огньове, които ограждаха долината и селото. Някъде надясно огърлицата бе скъсана.
Отидохме. Дълбока пропаст, на чието дъно бучеше река, отделяше прокълнатото село на чумавите от света на здравите и безсърдечните. На другия ръб на пропастта, тъкмо срещу нас, стояха и лежаха няколко десетки клетници. Деляха ни стотина крачки, навярно бихме могли да чуваме гласовете си, ако реката не бучеше в краката ни. Но добре ги виждахме, слънцето се бе скрило зад планината, но въздухът бе светъл и свеж. Майка вдигаше нагре невръстно дете. Мъж размахваше риза. Мнозина лежаха по очи, други се надвесваха над пропастта. И ние легнали по очи, за да приближим ръба на бездната.
Усетих, че непрестанният рев на реката ме упоява и влече. Пропълзяхме назад. Лада ми каза:
— Не можеш ли да им помогнеш?
Не каза — ние можем ли да им помогнем. Пак аз трябваше да мисля. Казах й:
— Кой ще помогне на нас?
Когато се върнахме, конят ни беше изчезнал. Избягал беше, клонът, на който го бях завързал, прясно белееше пречупен. По-добре — спомних си думите на Влад, — ако някой вървеше по дирите ни, щеше накрая да настигне един избягал кон.
Седнах на камък и сложих рогатината на коленете си. Лада коленичи пред мене и ме загледа изпитателно в очите. Попита ме:
— Какво ще правим без кон?
И аз я попитах:
— Защо ти е кон в планината?