Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
3.
В просъница се плъзгах в пропасти и изкачвах ледени водопади, минавах по остъклени греди над ревящи потоци. Някъде ме влачеха, някъде ме носеха. По залез видях селото на еретиците валденси — с хижи, сраснали в скалите като сиви гъби, над които се виеше дим. Пропаднах в последната пропаст — мрака на непробуден сън.
Събудих се, легнал по гръб, олекнал, плувах в топла и бавна река. Отворих очи и видях над мене да изгрява като пълна луна една бяла женска гръд. Червеното зърно грееше като разжарен въглен. Обгърнах зърното на гърдата със сухи устни. То ме опари. Силни женски пръсти легнаха върху гърдата и я притиснаха. В устата ми, в гърдите ми, в душата ми протече топло майчино мляко. Стигна до върховете на пръстите ми. Усетих, че стискам рогатината.
Родих се отново. И отново заспах. После ме събуди рев на буря, лежах в каменна хижа в ъгъла тлееше огнище. По жаравата минаваха сенки, по лицето ме милваше топъл лъх. Разбеснелият се вятър не можеше нищо да стори на хижата, сглобена от гранитни камъни. В краката ми до одъра коленичеше немлада жена. Сега усетих благословения топъл мирис на козя тор. Извърнах лице и видях насреща ми да светят очите на десетки кози. Бяла коза дойде до мене и облиза челото ми.
Пих козе мляко и проговорих.
Разбрах, че селото е откъснато от света за половин година. Никой не можеше да премине през преспите, засипали единствения проход към селото. Тайната книга трябваше да спре и да си отдъхне. Тук нямаше гълъби, които да носят вести, само аз и шепата еретици знаехме къде е книгата.
На седмия ден ме заведоха в пещера — огромна зала сред скалите, вече обгърната от стъклената вълна на ледник. Никога човешка ръка не би могла да построи по-величествен храм — ослепително сияние изпълваше пещерата, светлината струеше от невидими отвори, залети от леда. Далеч в дъното видях ледени саркофази — може би ако отидех до тях, щях да видя лицата на мъртъвците. Редом зееха празни гробове, там щяха да отидат да легнат еретиците, които сега се изправяха пред мене.
Седнах на гола скала и положих на коленете си пергаментните листи на Тайната книга. Мразът на камъка се вдигна по мене и проникна в сърцето ми. Един след друг минаха и докоснаха книгата всички еретици от долината — трима болни ги носеха на ръце, кърмачетата кротуваха на гърдите на майките си. Те бяха две. Коя от двете майки ме накърми? Минаха двайсет жени, които можеха да раждат, десетина мъже, двайсет старици и десетина старци. Децата брояха колкото възрастните.
Мислех си, че един от старците може да е самият свети апостол Йоан. Мислех си, че книгата е дошла, за да може той отново да види писмената, които е начертал. Ако бях апостол Йоан, бих избрал тази долина, в която да дочакам идването на Спасителя.
Дните вървяха, всеки като деня преди него и като деня след него. В зимната долина се живееше като на Луната, ако там има хора — всяко зрънце ръж, всяка съчка дърво, всяка капка мед трябваше да бъдат скътани през месеците, преди планината да заспи. Козите даваха мляко, козина и кожи. Даваха и месо, защото се раждаха равно число мъжки и женски козлета, а един козел стига за много кози. Само неколцина от еретиците ядяха месо. Раждаха се по равно момчета и момичета, но мъжете гинеха в суровата планина, а жените живееха повече години. Хижата, в която ме въведоха, беше вдовишка и жената се качи в моята постеля. Знаеше, че ще си отида с книгата, а ме обичаше всеотдайно. И аз я обичах. Тя имаше състарено лице и младо тяло. Вече не можеше да ражда и не се боеше, че ще увеличи плътта на земята и с това ще укрепи властта на Сатаната над човешкия род.
Валденсите бяха дошли в долината преди четирийсет години. Те бяха заварили шепа патарени от Милано, а по-сетне дошли провансалци, прогонени от Безие. Всички се наричаха бугри, но имаше само трима мъже от българските земи. Миланците се разбираха с провансалците, най-многобройните лионци полека-лека бяха научили всички на някаква странна смесица от романски говор.
Всяко пладне се събирахме на утъпкания площад да посрещнем слънцето. Казвам пладне, а не утрин, защото то веднага след изгрева си отиваше и ние го изпращахме, то само по пладне за броени мигове надничаше над снежните върхове.
Вечер идваха хора, носеха оскъдната си вечеря и лакът дърво за огнището. Носеха и болни, които докосваха листите на Тайната книга. Някои оздравяваха, но с моята непоправимо грешна душа си мислех, че те щяха да оздравеят, ако бяха пипнали мнимата Тайна книга от сандъчето. Мислех си, че изцелението е в самите тях. Но кой знае, може би беше и в книгата.
Нощем ставах и в тъмнината полагах книгата на гърдите си, а дланите върху нея. Чаках да усетя топлина или трепет. Дори да видя светлина. Нищо.