Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Долових в думите му вълнение, той като че ли търсеше оправдание за това, което се готвеше да стори. Дали не можех да намеря пролука в неговата броня на нетърпимост и непреклонност?
Той каза:
— Чуй думите на свети Августин. На младини той бил манихеец ще рече — богомил. Получил просветление чак на трийсет и две години. Не го знаеше, нали? Свети Августин е написал: „Бащите наказват своите деца. Бог в своето милосърдие постъпва по същия начин с хората. Да се накаже, да се изтезава еретик, значи да му бъде въздадена любов.“
Думите му бяха тържествени и искрени. Казах му:
— Значи ти ме обичаш?
Той каза:
— Ще те спася въпреки волята ти.
Казах му:
— Помня думите на кардинал Уголино ди Сени — нетърпимост, нетърпимост, нетърпимост.
Той каза:
— Това е обратната страна на същата тази любов. Опитах се да намеря присмех в изпълнената ми с горчивина уста.
Казах му:
— Любов и нетърпимост… Дай ми чаша вино, да полея тези странни думи, за да видя какво ще поникне.
Той поклати глава:
— Свърши времето на виното, дойде времето на сълзите и скърцането със зъби.
Престорих се на уплашен — което не беше трудно, тъй като мраз полази по гърба ми. Погледнах към бойницата, пред която висеше хоругва, с кучето и факлата в зъбите му. Хоругвата не закриваше напълно бойницата — виждаше се парче синьо небе. Тъй тихо беше, че чух водата, която миеше основите на кулата.
Казах на Доминиканеца:
— Меа кулпа, меа кулпа, меа максима кулпа. Разкайвам се.
Доминиканеца се изправи — готвеше се да си тръгне, да ми обърне гръб. Преди мислех, че копнее да сломи волята ми, да види как се пречупвам. Но аз бях пречупен, не бях достоен противник за него. Други щяха да изтръгват стонове от устата ми.
Той каза:
— Меа кулпа. Моя вина. Разкайвам се. Знаеш ли как ловят пиявици? Карат пленника да влезе до шия в блатото, пълно с пиявици. Те се лепят по него и смучат кръвта му. Тогава той излиза и господарите му отлепват пиявиците от тялото му, за да ги продадат. И пак го карат да влезе в блатото. И така — докато умре от изтощение, с изпита кръв. Ти си такъв пленник на злото, рицарю Анри. Ти се въргаляш в блатото на пороците си и по тебе като пиявици се лепят седемте смъртни грях и смучат душата ти. После ти излизаш на брега, просваш се в нозете на Светата църква и вопиеш: „Меа кулпа! Разкайвам се!“ И опрощението на църквата те очиства от прегрешенията ти. Но ти с отслабнала душа пак влизаш в блатото. После пак се разкайваш. Докога?
Рухнах на колене, той се извиси над мене.
Доминиканеца ме нарече човек, който събира дяволските пороци. Дедецът ме нарече човек, който събира зърната Божие злато. Навярно бях и такъв, и онакъв. Бях и Анри, и Боян. Но и двамата искаха Свещената книга.
Доминиканеца протегна ръка и взе книгата, Не трябваше да я докосва.
Разперих с бързо движение двете си ръце и ударих с ръбовете на дланите си двете тъпи и безмозъ твари, които си мислеха, че ме държат. Те се стропо като отсечени дървета. Прескочих масата и хванах Доминиканеца за гърлото. Зениците му се разшириха, той ме гледаше не със страх, не с омраза, а с удивление. Ударих го само веднъж между двете очи. Защо не го убих?
Останах изправен, тримата мъже лежаха в крака та ми. Свитъкът на Тайната книга се бе търкулнал към огъня. Отблясъци от пламъците зачервяваха пергамента. Зашо не пламна?
Не се наведох веднага да вдигна книгата. Дишах дълбоко и равномерно. Усетих как ударите на сърцето ми затихват и се успокояват. Тогава скрих книгата в нейното желязно гнездо и грижливо запечатах рогатината. И с тази желязна тояга изкъртих решетката на прозореца над реката. Какво беше за Свещената книга някаква си ръждясала решетка?
Скочих в реката.
ЕДИНАДЕСЕТИЯТ ДЕН
1.
Трета беше Лада.
Помня я и много пъти съм я сънувал — висока планина, която прегражда пътя ми от изток до запад, от единия край на света до другия край. Долу синя, горе синьо-бяла. Дали синевата беше гранит, дали бялото беше сняг? Кой можеше да повярва, че тази безплътна стена всъщност е огромна грамада корави и студени камъни? Тя димеше към небето, лека и прозрачна, стена от бледи пламъци.
Тъй видяхме Алпите — аз и Лада, качени на един залитащ кон. Тя се притискаше към гърба ми и ме топлеше, но гърдите ми замръзваха от ледения дъх на все още далечната планина.
След като се разделихме с Адалгиза, ние се върнахме на изток, назад, откъдето бяхме дошли. Не можехме да преминем направо — всяка пътека, всеки мост, всяко село бяха завардени. След като се върнахме, ние тръгнахме на север — към Алпите, към селата на еретиците валденси. Носех писма, знаци за опознаване, устни заръки. Валденсите щяха да ни преведат през есенната планина.