Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Тя попита:
— Нали конят отнесе меча ти?
Попитах:
— Не ми ли стига рогатината?
Попита ме:
Ами водачите?
Попитах:
— Нямаме ли ние очи и крака?
Тя питаше и аз питах себе си. Не си отговарях, само питах. Тя се замисли и като се изправи, рече ми:
— И аз… Аз съм вързала ръцете ти и очите ти.
4.
През нощта взех от заспалите войници храна, вързоп кожи и кълбо въжета. Не убивах. На сутринта стоварих пред краката на Лада плячката си.
Когато посегнах да завържа единия край на въжето закръста на Лада, пръстите ми потънаха в дрехата, която отстъпи, докато палците на двете ми ръце се събраха. Лада беше тънка като млада бреза. Казах й:
— Завържи го ти.
От пътя към селото се отделяше тънка пътека. Поехме по нея. И почна нашата борба с планината. Дали беше борба? Борят се двамина. А планината лежеше, по-право се вдигаше безучастна, тя дори не ни забелязваше.
Пътеката изведнъж свърши. Продължихме нагоре.
Ледник. Отчаяно драскане по синия лед.
Каменен водопад. Лада се подхлъзна, но въжето я задържа. Каменна лавина тръгна надолу.
Поток тесен две крачки, но могъщ като стадо бикове, втурнали се по улея между две скали.
Когато слънцето се скри, спряхме. И се върнахме.
5.
Успяхме да запалим огън. Нощта се спусна и закри бялото лице на безпощадната планина. Но досами огъня слизаше бял език от корав сняг — да ни напомня, че планината ни чака.
Пипнах скалата зад гърба си — беше се затоплила. Облегнах се, протегнал нозе към огъня. Цялото ми тяло трепереше като в треска, челюстите ме боляха от стиска-не, очите ме боляха от блясъка на снега. По-сетне, когато с дни се катерех по планини, разбрах, че не бива през цялото време да напрягам мишците си — иначе те се вкаменяват. Сега те се разтопяваха от огъня. И аз се разтопявах.
Наоколо мракът шумеше. Звъняха капки, шепнеха ручейчета, шушнеше земята, която попиваше студената влага. Нещо живееше около нас с притаен, приглушен, предпазлив живот, вършеше се нещо тайнствено и скрито. Но полека-лека шепотът затихна. Мразът победи и окова гласовете на водата. Настана невероятна, немислима тишина. Помислих, че оглушавам, унесох се.
Но дори в полусън държах дясната си ръка легнала върху рогатината. И желязото се затопли.
Бих предпочел да е студено.
Има един псалм — сто двайсет и девети. Помня го, той започва: „Много пъти са ме наскърбявали от младостта ми досега, нека рече Израил. Но не ми надвиха… Орачи ораха по гърба ми, проточиха дълги браздите си…“
В този ден, в който се борих с планината, а тя дори не забеляза, скръбта ми стигна до дъното на пресъхналия кладенец на моите човешки сили. Да, изчерпи се цялата влага и цялата жизненост и на дъното остана тиня. Като спуснах ръка и сграбих калта, усетих, че се докосвам до разбитите черепки на съдове, в които съм наливал надежди и радост. Спомних си други дни и други поражения. Като че ли трябваше да изрека псалма другояче: „И ми надвиха…“
Седях и гледах огъня. Тънките пламъци, топлият дъх, който трептеше над тях, светлият пушек, те замъгляваха целия мой свят — три стъпки зрак и топлина. Лада беше зад огъня, различавах лицето й през тази разлюляна прозрачна завеса — сякаш лежеше на дъното на бистър бързей. Унесох се, не знаех дали спя с отворени очи и дали не сънувам. Чух гласа на Лада:
— Бояне…
Казах й:
— Утре.
Тя ми каза:
— Говори. Сега.
Казах й:
— Бях пленник. Мислех, че умирам.
Казвах — и утре е ден. И денят идваше.
Лада ми каза нещо. Какво ми каза?
Наистина ли тя ме питаше? Или разговарях със себе си? Не знаех. Дали говорех на глас, или устните ми оставаха затворени?
Гледах огъня. Или го сънувах? Върху разжарените главни тръпнеха сенки, преминаваха облаци. Те живееха. Така живееше морето от огнена жар, в което изчезна Боян от Земен.
Спрях да треперя. Топлината на огъня и скалата бавно се вдигнаха по мене, като влага по човек, издялан от каменна сол. Ръката ми, която милваше мократа пръст в дъното на кладенеца, извади парче от счупена играчка — дървена птица, която майка ми подари. Птицата беше гълъб. После напипах дръжка на меч, счупен в битка. Там, на дъното, лежаха отломки не само от пораженията ми но и от победи. Как казваше по-нататък псалмът: „Господ разсече въжетата на нечестивите…“ И утре щеше да съмне.
Тогава отново чух гласа на Лада. Но не бях чувал ето този глас. Тъй както ме смая топлото женско тяло, с извивките на зрял плод там, в Мъртвия град — така ме омая този девичи глас, който тайно се бе наливал с женственост и ласка. Лада ли беше? Къде беше скривала досега тази дълбочина и сила? Тя ми каза: