Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Изкачиха дървените стъпала пред замъка и влязоха в залата на втория етаж. По закон тя беше собственост на управителя на Тауър. Беше изпълнена докрай от дами в най-хубавите рокли и бижута и от джентълмени в ярко оцветени туники и плътно прилепнали панталони. Други пък изглеждаха така, сякаш не бяха слизали с дни от конете си — толкова кални и мръсни бяха. В залата беше твърде топло и задушно заради събралото се множество. Тук не достигаше и полъх от вечерния ветрец. А шумът! Мери трябваше да вика с всичка сила, ако искаше да разговаря със Стивън. Но тя нямаше такова желание. През това време на него му се налагаше да си пробива грубо път през тълпата, за да я преведе през залата до най-близките столове. За нейна изненада Хенри ги остави там, след като я изгледа язвително за последен път и й се поклони учтиво.
На площадката, на която бяха застанали, беше по-тихо. Мери се поотпусна и разтри пулсиращите си слепоочия.
— Къде отиваме? — попита.
— Да поднесем поздравите си на краля, разбира се.
Сърцето й се сви отново. Обзе я ужас.
Горе на площадката за малко не се сблъскаха с група слизащи дами, които се носеха като вихрушка от лъскава коприна и ярък брокат. Парфюмът им замайваше главите, по лицата им имаше пудра. Стивън вежливо отстъпи, без да изпуска лакътя на Мери. Дамите го изгледаха хищно, а в Мери се вторачиха с широко отворени очи. После отминаха. Една жена обаче спря срещу тях. Стомахът на Мери се сви още повече и я заболя. Жената не й обърна внимание. Огненият й поглед не се откъсваше от Стивън.
— Милорд — каза тя. Гласът й беше тих и дрезгав. След това направи дълбок реверанс.
— Нямаше нужда, милейди — изрече Стивън.
Тя се изправи. Едва благоволи да забележи присъствието на Мери. Жената беше поразително красива, висока и стройна. Косата й беше по-черна от нощта, а очите й бяха мамещо тъмни. Мери не се съмняваше, че това е някоя от любовниците му, толкова съблазнителна беше.
— Е, желая ви всичко най-хубаво, милорд — изрече тихо изкусителката.
— Много мило от ваша страна.
Дългите й черни мигли се сведоха. След това тя му хвърли поглед, който възмути Мери с неприкритото си обещание.
— Надявам се да останем приятели.
Гласът й беше още по-обещаващ. Мери вече беше сигурна, че тази жена му е била твърде близка.
Устата на Стивън се сви в някакво подобие на усмивка.
— Както желаете, милейди — каза той и се поклони рязко. След това хвана Мери и остави жената на площадката.
Мери тутакси намрази тъмната красавица. Омразата я обзе с такава сила, че остана без дъх. Много добре разбра какво си казаха! Любовницата му възнамеряваше да продължи тяхната връзка и след брака му с Мери.
— Пак трепериш — отбеляза Стивън и я измери с поглед.
— Ти ми обеща… — едва прошепна тя.
— Ще ти бъда верен, Мери, не се безпокой.
Част от гнева й… и от невероятната й ревност — се изпари. Норманинът беше вероломен, но тя вярваше, че ще удържи на думата си. Каквото и да беше имало между него и онази жена, то беше свършило веднъж завинаги.
— Имай ми доверие, Мери — прошепна Стивън.
От сърдечните му думи й се прииска да заридае. Нервите й бяха изопнати до крайност.
Влязоха в друга зала. Тя имаше висок таван и беше много по-просторна от онази долу. Явно беше част от кралските покои. Тук имаше само десетина души, които бяха погълнати от разговор. Беше много по-тихо. Сърцето на Мери пак задумка оглушително. Помъчи се да си внуши, че няма от какво да се бои.
— Стаите на краля са ето там. — Стивън кимна към мястото, където двама стражи пазеха внушителните дъбови врати.
Мери се мразеше заради малодушието си. Последва Стивън. Радваше се, че той я държи здраво за ръка. Той каза няколко думи на стражите и единият от тях влезе вътре. Почти незабавно се върна и им направи път да минат. Двама слуги ги придружиха.
Кралят стоеше насред стаята, а един свещеник говореше монотонно и четеше един свитък Мери реши, че става дума за инвентар на някакво имение. Кралят не слушаше. Гледаше тях двамата.
За миг Мери забрави за всички други в стаята, толкова колоритен на вид беше Уилям Руфъс.
Дългата му долна туника беше крещящо сребриста, а тази над нея беше с най-яркия пурпурен цвят, който Мери беше виждала някога. И двете дрехи бяха богато извезани със сребърни и златни нишки. Златният му колан беше много широк и заслепяваше очите. Беше инкрустиран с рубини и сапфири. Обувките му бяха позлатени. На заострените им върхове имаше пискюли, обсипани с още скъпоценни камъни. Кралят носеше няколко големи огърлици, много пръстени и, разбира се, короната на Англия.