Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Тази власт принадлежи само на мен — отвърна рязко Руфъс, който вече не се усмихваше. Той погледна брат си в очите. — Така Де Уорън ми е задължен още повече отпреди.
— Това важи за Ролф. А за сина му? Всички знаем той колко си пада по теб, братко.
Сега Хенри говореше подигравателно. Знаеше, че извика един от най-неприятните спомени на брат си.
Червендалестото лице на Руфъс поаленя още повече.
— Не си мисли, че ще търпя евентуални прегрешения на Де Уорън. Ако ме предаде, ще си понесе наказанието като всеки друг. А той има какво да губи за разлика от теб, братко, който нямаш нищо.
Хенри се помъчи да овладее гнева си, защото беше доста избухлив като баща им, Уилям Завоевателя.
— Не ме разбра добре — успя да изрече той най-накрая. — Кой говори за предателство?
Руфъс се усмихна, доволен от победата си в този сблъсък.
— Сир — продължи със студен глас Хенри, — мисли какво вършиш. Глупаво е да даваш такава властна Нортъмбърланд. Та владенията му са все на север. Скоро Стивън ще управлява на мястото на баща си. Ами ако се съюзи с Шотландия срещу теб?
Лицето на Руфъс пак придоби пурпурен оттенък.
— Виж ти! Значи си взел да защитаваш моите интереси? — Но почна да се пита дали не е допуснал грешка.
— Точно така.
— Ха! — На Руфъс му стана смешно, защото и двамата знаеха, че Хенри е голям воин и отличен пълководец, но верността му е повече от съмнителна. Той се беше съюзявал доста пъти с най-големия им брат Робърт, херцога на Нормандия, срещу Уилям Руфъс. Като мамеше и двамата си братя, той успя да си завоюва добри територии, както и крепостта Домфрон. Беше и граф в Котентин. Нарастващата му мощ беше и помощ, и пречка за Руфъс, защото верността на Хенри струваше доста скъпо. Но нищо не му пречеше да го предаде, ако врагът предложеше повече. Руфъс не беше глупак. Разбираше добре колко е честолюбив брат му и знаеше, че не в парите е проблемът.
Руфъс взе мантията от пажа си и позволи на момъка да му помогне да си я наметне.
— Донеси ми рубинената брошка — нареди той. След това се обърна към брат си. — Ценя твоята вярност.
Хенри мълчеше. Руфъс се усмихна.
— Да си призная, мислех аз самият да се оженя за нея. В края на краищата още съм ерген. Но… — той въздъхна театрално — … явно Стивън не е съумял да се сдържи. Може би е бременна от него.
Лицето на Хенри помрачня.
— Това, разбира се, прогони всички мисли за женитба с нея, защото моят наследник трябва да бъде от мен — той изгледа изпитателно брат си. — Хайде, бъди почтен, Хенри. Виждам, че си объркан. Но кое те тревожи толкова — мисълта за неродения ми наследник или годежът на приятеля ти? Признай си, че си дошъл тук, за да ме помолиш да дам принцесата на теб!
Хенри не отвърна нищо.
— Мина ми през ума, че това ще искаш — каза Руфъс. — Ти си ми брат в края на краищата. Един принц и една принцеса — каква чудесна двойка, нали? Обаче реших да предпочета Нортъмбърланд. Него го познавам.
Хенри каза:
— Но аз съм ти брат. Можеш да ми имаш доверие.
Руфъс вдигна вежда. Не устоя на изкушението да го подразни още малко.
— Може би ще ти дам дъщерята на Фиц Албърт.
Лицето на Хенри помрачня още повече.
— Та тя е дъщеря на барон с едно-две скромни имения.
Руфъс се засмя тихо.
— Ами и ти имаш незначителни имения. Значи ще сте равни и ще си подхождате идеално, нали?
Хенри не се сдържаше повече.
— Ще съжаляваш за това, братко.
Руфъс внезапно почувства страх. Защото не вярваше ни най-малко на Хенри. Той приличаше твърде много на баща им. Реши, че е крайно време да се сдобри с него.
— Принцесата има сестра, която е неомърсена от мъж. Но е в манастир и е твърде млада, за да се омъжи.
Хенри веднага се оживи.
— Малкълм никога няма да се съгласи и двете му дъщери да се омъжат за нормани.
— Но Малкълм няма да живее вечно. А когато вече го няма, кралството му ще бъде готово за нов господар. Същото се отнася и за другата му дъщеря, Моди.
Хенри се замисли, вече без да се усмихва. А Руфъс съжали за миг, че предлага такава голяма плячка на брат си, който понякога беше неговият най-добър съюзник, но винаги — най-големият му враг.
Граф Кент имаше имение в южния край на Лондон от двете страни на Темза. Имението демонстрираше впечатляващото му богатство. Наскоро бяха боядисали сградата в бяло. Главният вход беше от махагон. На вратата бе гравиран фамилният герб. Къщата беше прочута с това, че има не една, а две главни зали и много спални, разкошен параклис и отделни постройки за кухни, склад, както и изба за бира. Мебелите в къщата бяха от най-хубаво дърво и изкусно резбовани. Подобното на трон кресло, на което сядаше само графът, беше тапицирано с пурпурно кадифе. Персийски килими с екзотични шарки покриваха подовете на стаите на горния етаж, а по стените висяха ярко оцветени гоблени.