Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Потърках с палец знака на майстора.
— Значи тогава не знаеш дали тук пише същото, което каза той.
Тя поклати глава.
— Известно ми е, че майсторите са използвали такива знаци. Но не мога да ги разчитам. Обаче в нея има нещо друго. Изглежда, твърде нова, твърде скорошна, сякаш е била извадена от пещта съвсем неотдавна. По нея няма следи от изтъркване, нито от овехтяване. Такава керамика се намира обикновено при разкопки. Престоява дълги години в земята. А тази изглежда така, сякаш никога не е лежала заровена.
— Не мисля, че някога е била — била заровена, искам да кажа. Анахрониянинът сигурно я взел по времето, когато е била направена или малко след това — като отличен образец на най-доброто, което се е произвеждало. За нея старателно са полагани грижи през вековете, тъй като е била част от колекцията му.
— Смяташ, че това е той? — попита Синтия.
— А кой друг би могъл да бъде? Кой друг в тази епоха на разруха би могъл да притежава такъв предмет?
— Но той се явява в толкова много личности. Той е и преброителят, и изисканият мъж, който ни покани на обед, и другият, различният вид човек, когото моят древен прародител е видял.
— Имам чувството — казах аз, — че той може да се превъплъщава, в каквото си иска. Или поне може да те накара да мислиш, че е така. Силно подозирам, че в лицето на преброителя той ни показва истинския си образ.
— Значи, в такъв случай под краката ни, дълбоко долу под скалите има скрито съкровище. Остава ни само да намерим входа на тунела.
— Да, а след като го намерим, какво ще го правиш? Ще седнем до него и ще го гледаме? Ще вземаме предметите и ще ги галим?
— Но сега знаем къде се намира.
— Точно така. Ако успеем да се върнем в собственото си настояще, ако сенките си знаят работата, ако наистина има капан на времето, а дори и да има, ако той не ни изпрати десет хиляди години напред в бъдещето, смятано от момента на нашето естествено настояще…
— Вярваш ли във всичките неща, които казваш?
— Е, добре, да речем, че ги допускам като възможности.
— Флеч, ами ако няма капан на времето? Ако трябва да си останем тук?
— Ще направим всичко, каквото можем. Ще намерим изход.
Излязохме през вратата и тръгнахме надолу по стръмнината. Под нас се намираха реката и нивата, къщата, в която лежеше мъртвецът, и буренясалата градина до нея.
— Не мисля — каза Синтия, — че ще има капан на времето. Сенките не са учени; те са некадърници. Казаха частица от секундата, а ни запратиха толкова назад.
Аз изсумтях. Не му беше времето за такъв разговор. Но тя настояваше. Протегна ръка да ме спре и аз се обърнах към нея.
— Флеч, трябва да има някакво разрешение. Ако няма капан на времето.
— Може и да има.
— Но ако няма?
— В такъв случай ще се върнем при оная къща там, долу. Ще я постегнем. Става за живеене, а има и и инструменти за работа. Ще вземем семена от градината и ще засадим още градини. Ще ловим риба, ще ходим на лов, ще живеем.
— И ще ме обичаш ли, Флеч?
— Да, ще те обичам. Струва ми се, че вече те обичам.
ГЛАВА 19
Слязохме надолу през нивата и докато вървяхме, се чудех дали Синтия нямаше право — не защото О’Гиликъди и неговата банда бяха некадърници, а защото може би бяха на страната на Гробището. Когато го бях запитал, О’Гиликъди внимателно подчерта, че Гробището няма власт над тях, защото не може да им стори нищо и защото те не искат нищо от него. На пръв поглед това изглеждаше самата истина, но как можеше човек да бъде сигурен, че е вярно? И какъв по-добър инструмент от О’Гиликъди и неговата власт над времето би могло да използува Гробището, за да се отърве от нас? Естествено, щом ни прехвърлеха в друго време, без някаква възможност за връщане, Гробището можеше да бъде сигурно, че няма да му се месим повече.
Замислих се за моя розов олдънски свят — свят и на Синтия. Замислих се за Торни и го видях да крачи из кабинета си и да говори за отдавна изгубените анахронияни и да се гневи на безогледните търсачи на съкровища, които оплячкосват старините и лишават археолозите от възможността да изучават древните култури. Помислих с известна горчивина и за собствените си прекрасни планове да сътворя композиция за Земята. Но най-вече си мислех за Синтия и незавидната съдба, която я бе сполетяла. От всички нас тя най-малко бе имала какво да спечели от това лудо приключение. Бе започнала като куриер на добрия стар Торни и ето докъде я бе докарало това.
Ако нямаше капан на времето, какво друго можехме да сторим, освен онова, което й бях казал. Не можех да измисля нищо друго, но в най-добрия случай това щеше да бъде суров живот. Такъв живот не беше за Синтия — нито за мене. По всяка вероятност, зимата скоро щеше да дойде и ако не съществуваше капан на времето, нямаше да имаме достатъчно време да се подготвим за нея. Щеше да се наложи да издържим някак си и когато наближеше пролетта — едва тогава може би щяхме да сме измислили по-добър изход.