Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Опитах се да престана да мисля за това, защото още нищо не се бе случило и можеше да не се наложи да мисля за тези неща, ала колкото и да се опитвах, умът ми беше все в тях. Самият ужас от изгледите за това ме омагьосваше.
Навлязохме в речната долина и тръгнахме покрай реката, докато стигнахме до клисурата, водеща до урвата, в чиято пукнатина се бяхме скрили, когато бягахме от крадците на трупове. И двамата мълчахме. Подозирам, че и двамата не се доверявахме на себе си, за да говорим.
Тръгнахме нагоре по клисурата и когато минахме зад завоя, който бе точно пред нас, вече виждахме отвесните скали и почти бяхме стигнали. Нямаше да се наложи да чакаме много. Доста скоро щяхме да узнаем.
Заобиколихме завоя и спряхме на място като заковани. Точно на отсамната страна на скалите стояха две бойни машини. Невъзможно бе човек да се излъже. Струва ми се, че щях да ги позная при всички случаи, но тъй като бях слушал толкова често Елмър да говори за тях, разпознах ги веднага.
Те бяха огромни. Нямаше как да не са огромни, защото трябваше да могат да носят цялото въоръжение, което се побираше в тях. Дълги най-малко сто стъпки и широки вероятно половината на това, те се извисяваха във въздуха на височина двадесет стъпки и повече. Стояха една до друга и изглеждаха много противни. В тях имаше сила и грозота. Приличаха на две чудовищни издутини. Само като ги гледаше, човек започваше да трепери.
Стояхме там и ги гледахме, а те гледаха нас. Чувствуваше се, че ни гледат.
Една от машините ни заговори — или ни заговори някой от посоката, в която те се намираха. Не можеше да се каже коя от машините говори.
— Не бягайте — каза тя. — Не се плашете от нас. Искаме да говорим с вас.
— Няма да избягаме — казах аз.
Нямаше да има голяма полза да бягаме. Ако искаха да ни хванат, можеха да го сторят мигновено. Бях убеден в това.
— Никой не иска да ни изслуша — проплака машината някак жалостиво. — Всички бягат от нас. Ние искаме да бъдем приятели на хората, защото самите ние сме хора.
— Ние ще ви изслушаме — заяви Синтия. — Какво имате да ни кажете?
— Нека да ви се представим — каза машината. — Аз съм Джо, а другият е Иван.
— Аз съм Синтия, а другият е Флечър.
— Защо не бягате от нас?
— Защото не ни е страх — каза Синтия.
По начина, по който го каза, можех да разбера колко много се страхува.
— Защото — рекох аз — не би имало полза да бягаме.
— Ние сме двама стари ветерани — каза Джо, — и сме изпълнени с желание да направим, каквото можем, за да помогнем да се изгради отново един мирен свят. Скитахме из далечни места, но малкото хора, които срещнахме, не проявиха интерес към това, което можехме да сторим за тях. Изглежда, че всъщност те изпитват към нас огромно отвращение.
— Това е разбираемо — казах аз. — Вие или други като вас вероятно са стреляли по тях като бесни, преди да свърши войната.
— Не сме стреляли като бесни по никого — каза Джо. — Не сме дали нито един изстрел. Войната беше свършила, преди да се включим в нея.
— А колко отдавна беше това?
— Според най-добрите изчисления, с които разполагаме, преди малко повече от хиляда и петстотин години.
— Сигурни ли сте в това?
— Напълно сигурни — каза Джо. — Можем да направим още по-точно изчисление, ако е толкова важно за вас.
— Не е толкова важно. Хиляда и петстотин години — това е достатъчно точно.
И така, казах си аз, частицата от секундата на О’Гиликъди се бе оказала по-дълга от осемдесет века.
— Питам се — каза Синтия — дали някой от вас си спомня един робот на име Елмър…
— Елмър!
— Да, Елмър. Той каза, че бил нещо като началник при построяването на последните бойни машини.
— Откъде познавате Елмър? Можете ли да ми кажете къде е той?
— Срещнахме го в бъдещето — казах аз.
— Не е възможно — възрази Джо. — Човек не може да среща хора в бъдещето.
— Това е дълга история — казах аз. — Ще ви я разкажа някой път.
— Но вие трябва да ми я разкажете сега — каза Джо. — Елмър ми е стар приятел. Той е работил върху мен.
Беше съвсем очевидно, че няма никакъв начин да се измъкнем от тях. Джо бе настроен да говори. Най-сетне намерил някой готов да го слуша, той не се канеше да спре.
— Няма смисъл да стоите там, а ние да стоим тук — каза Джо. — Защо не се качите на борда?
От предната част на машината надолу се плъзна квадратен люк и се разгъна стълба. Когато квадратният люк се плъзна надолу, зад него се разкри малка осветена стаичка.