Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
— Вярвам — казах му аз, — че най-добре би било човек да ги събира с течение на времето, без да прави някакви особени усилия. Струва ми се, че по този начин е по-честно.
— Като добавка към всичко това — каза той — открих, че размишлявам върху един свят, в който никой никога не пораства. Разбира се, признавам, че да се скача от една идея на друга е доста акробатичен трик на мисълта и не напълно последователен. В един свят, където човек има способността да консервира преживяванията си, той просто ще може в определен бъдещ момент да изпита отново преживяванията си от миналото. Обаче в един свят на вечната младост той не би имал нужда от такова консервиране. Всеки нов ден ще му носи същата свежест и неспирното чудо, присъщи на детския свят. Няма да го измъчва съзнанието за смъртта, нито пък страхът, породен от познаването на бъдещето. Животът ще бъде вечен и мисълта за промяна няма да съществува. Човекът ще живее в някакъв вечен модел и макар всеки ден да се различава малко от следващия, той няма да съзнава това и да се отегчава. Но, струва ми се, че се спрях прекалено дълго на тази тема. Имам да ви покажа нещо. Една скорошна придобивка.
Той стана от масата, отиде до бюфета и взе каната. Донесе я и я подаде на Синтия.
— Това е hydria — каза той. — Кана за вода. Атинска, от шести век, великолепен образец на стила с черни фигури. Грънчарят взел червената глина, смекчил я малко с примес от жълта и напълнил издълбаните рисунки с блестяща черна глазура. Ако си направите труда да погледнете към основата й, ще видите знака на майстора.
Синтия завъртя каната.
— Ето го — каза тя.
— Преведен — каза нашият домакин, — надписът гласи: „Никостен ме направи.“
Тя ми я подаде през масата. Беше по-тежка, отколкото предполагах. Изрязан в нея и запълнен с глазура, лежеше поразен воин — с щит, все още надянат на ръката му, сграбчил копието си; дебелият му край опрян в земята, острието — сочещо нагоре. При завъртане на каната се появяваше друга фигура — друг воин, подпрял се унило на щита си, със счупено копие на земята до него. Виждаше се, че е уморен и победен. Всяка линия изписваше изнуреност и поражение.
— Атинска, казвате?
Той кимна с глава.
— Това бе извънредно щастлива находка. Отличен образец на най-хубавата гръцка керамика от периода. Забележете, че фигурите са стилизирани. Грънчарите от онова време не са и помисляли за реалистична правдивост. Интересували са се от украсяването, а не от модела.
Той взе каната от мен и я постави обратно върху бюфета.
— Страхувам се — каза Синтия, — че ще трябва да си тръгваме. Става късно. Обядът беше прекрасен.
И дотогава всичко бе необичайно, макар и много приятно, но сега необичайното някак се задълбочи, действителността се замъгли и аз не си спомням много повече до мига, когато излязохме от вратата и минахме през портата на оградата от колове.
Сетне действителността отново се върна и аз се обърнах назад. Къщата бе там, ала бе още по-съсипана от времето, още по-порутена, отколкото изглеждаше преди. Вратата бе полуотворена и се полюляваше от силния вятър, който брулеше върха на хълма, а хоризонталната греда на покрива бе провиснала и затова изглеждаше изкорубена. Някои стъкла на прозорците бяха изпочупени. Нямаше ограда от колове, нито рози, нито цъфнало дърво до вратата.
— Измамиха ни — казах аз.
Синтия ахна.
— Толкова реално беше — рече тя.
Една мисъл не ме оставяше на мира: защо този който и да бе той, го бе сторил. Защо бе прибягнал до толкова изкусно вълшебство? Защо, след като това можеше да послужи на целта му по-добре, не ни бе оставил да попаднем на опустяла и порутена от времето къща, в която явно да си личи, че никой не е живял от години? В такъв случай просто щяхме да я огледаме и да си заминем.
Запътих се към вратата със Синтия, която ме следваше, и влязох в къщата. Общо взето, тя бе същата както преди, но вече не бе подредена и приятна. На пода нямаше килим, нито картини по стените. Масата стоеше в средата на стаята и столовете бяха така, както бяхме седели на тях, отместени назад, както ги оставихме, когато станахме да си вървим. Обаче на масата нямаше нищо. Бюфетът бе до стената и върху него все още стоеше каната.
Прекосих стаята и я взех. Занесох я до вратата, където бе по-светло. Доколкото можех да видя, тя бе същата, която нашият домакин ни бе показал.
— Знаеш ли нещо за гръцката керамика? — попитах Синтия.
— Единственото нещо, което знам, е, че е имало керамика с черни фигури и керамика с червени фигури. Тази с черните е възникнала първа.