Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Изправихме се на нозе, като тръгнахме редом — спокойно, сякаш ни бяха поканили на гости, и приближихме до къщата.
Влизайки през градинската порта, видяхме, че на вратата ни чака един човек.
— Страхувах се — каза той, — че може да промените решението си, че няма да дойдете.
— Наистина много съжаляваме — каза Синтия. — Бяхме малко възпрепятствани.
— Всичко е наред — рече мъжът. — Току-що сервираха обяда.
Беше висок и строен човек, облечен в тъмни памучни панталони и в по-светло сако, с бяла риза, отворена на врата. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, косато му беше бяла и леко къдрава и имаше посивели мустаци, равно и късо подрязани.
Влязохме в къщата и тримата. Тя бе малка, но обзаведена с неочакван вкус. До едната стена бе опрян бюфет, а върху него бе сложена кана. В средата на стаята имаше маса, застлана с бяла покривка, а върху нея бяха наредени прибори от сребро и искрящ кристал. Местата бяха три. На стените имаше картини, а на пода — дебел мъхнат килим.
— Мис Ленсинг — каза нашият домакин, — моля заповядайте, седнете тук. А мистър Карсън ще седне срещу вас. Вече можем да започнем. Сигурен съм, че супата още не е изстинала.
Нямаше други хора. Бяхме само тримата. А положително, мислех си аз, не нашият домакин, а някой друг бе приготвил обяда, макар че нямаше и следа от този човек, нито пък от кухня. Ала тази мимолетна мисъл изчезна почти веднага, след като се появи, защото такава мисъл съвсем не съответстваше на стаята и на сложената маса.
Супата бе превъзходна, салатата хрупкава и свежа, пържолите бяха опечени точно колкото трябва. Виното бе чиста наслада.
— Може би ще ви е интересно да узнаете — каза нашият любезен домакин, — че доста размишлявах за това какви възможности дава предложението, което направихте — надявам се, не напълно несериозно, — когато се срещнахме последния път. Възможността да се консервират преживяванията — не само собствените, а и тези на други хора, ми се струва нещо много любопитно и привлекателно. Помислете какво богатство бихме натрупали така, за да посрещнем по-късните ни самотни години, когато всичките ни стари приятели са починали и изгледите за нови преживявания са намалели. Единственото, което ще трябва да сторим тогава, е да протегнем ръка към лавицата и да снемем един пакет, който сме бутилирали, консервирали — каквато и да е думата, — да речем, отпреди сто години и отпушвайки го, да се насладим отново на същото преживяване, толкова живо и свежо, колкото и първия път, когато се е случило.
Чух всичко това и, разбира се, бях изненадан, но не толкова, колкото трябваше да бъда, а изненадан някак като човек, който сънува фантастичен сън и дори в съня си знае, че това е измислица, но не е в състояние да стори нищо.
— Опитвах се да си представя — рече нашият домакин — различните елементи, от които човек би пожелал да състави такъв пакет. Освен самото преживяване и неговия така да се каже контекст, той би поискал да улови и запази всички допълнителни фактори, които могат да служат за негов фон: звука, усещането за вятър и слънце, плувналия по небето облак, цвета и аромата. За да даде такава комбинация желаният резултат, тя трябва да бъде колкото е възможно по-съвършена. Трябва да съдържа всички онези елементи, които имат стойност и могат да предизвикат пълно обновяване на някое събитие, случило се преди много години. Не мислите ли така, мистър Карсън?
— Да — казах аз, — струва ми се, че имате право.
— Чудих се също — продължи той, — какъв трябва да е критерият, по който човек да подбира преживяванията за консервиране. Дали би било разумно да подбира само радостните, или би трябвало да смесва с тях някои, които не са чак толкова радостни? Вероятно би било добре да запази няколко изпълнени със силни разочарования — ако не за друго, то поне за да му напомнят да бъде смирен.
— Аз мисля — каза Синтия, — че човек трябва да подбере богата гама, като, разбира се, внимава да натрупа голям запас от по-щастливите. Ако по-късно не почувствува подтик да използува някои от по-малко щастливите, те могат спокойно да си останат недокоснати на лавицата.
— Знаете ли — каза нашият домакин, — точно това си мислех и аз.
Целият този разговор бе толкова изискан, приятен и дружелюбен, така културен. Дори и да не бе истина, на човек му се искаше да вярва, че е; улових се, че сдържам дъха си, сякаш с дишането си можех да разбия някаква илюзия.
— Има още нещо, което човек трябва да вземе пред вид — каза той. — Като му бъде предоставена такава способност, ще остане ли той доволен просто да жъне и събира преживяванията от естествения ход на своя живот, или ще се опита да създава преживявания, които с основание смята, че могат да му послужат в бъдеще?