Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
— Но старият Елмър, той не бе съвсем човек…
— Той е бил добър механик. Една нова колония се е нуждаела от хора като него. И така, той заминал.
— Това, дето Елмър бил в бъдещето и че хората избягали в космоса — каза Джо, — много ме озадачава. Но вие как така сте тук? Споменахте, че ще ни разкажете. Защо не се разположите удобно и не ни разкажете сега?
Сякаш си бяхме у дома. Всичко бе толкова приятно и дружелюбно. За първи път, откакто се бяхме приземили на планетата, се чувствахме наистина добре.
И така ние се разположихме и като се сменяхме — първо аз, после Синтия и сетне пак аз, им разказахме нашата история.
— Тази работа с Гробището засега трябва да е в бъдещето — каза Джо. — Все още няма признаци за Гробището.
— Ще му дойде времето — казах аз. — Как не мога да си спомня датата на неговото основаване. Може и никога да не съм я знаел.
Синтия поклати глава.
— Аз също не я зная.
— Едно се радвам, че научих — каза Джо. — За тези смазочни материали. Това е нещо, за което бяхме започнали да се безпокоим малко. Знаем, че след време ще ни потрябват, и се надявахме, че ще можем да се свържем с някои хора, които биха имали възможност да ни снабдяват. Успеят ли да се доберат до суровината и да ни я дадат, ние бихме могли да я рафинираме до такава степен, че да бъде използваема. Няма да ни трябва голямо количество. Обаче досега не сме имали голям късмет с хората.
— Ще ги получавате от Гробището рафинирани и готови, според вашите спецификации — казах аз. — Но не им плащайте цената, която те ще ви поискат.
— Нищо няма да плащаме — каза Джо. — От това, което ни разказахте, е ясно, че те са долнопробни негодници.
— Точно такива са — казах аз. — А сега трябва да си тръгваме.
— За да не изпуснете срещата си с бъдещето.
— Имате право — казах аз. — Ако се случи тъй, както се надяваме, че ще се случи, би било чудесно да ви намерим там в очакване на нашето пристигане. Мислите ли, че ще можете да го сторите?
— Кажете ни датата — каза Джо и аз му я дадох.
— Ще бъдем там — обеща той.
Когато тръгнахме надолу по стълбата, той ни каза:
— Слушайте, да речем, че не успеете. Да речем, че там няма капан на времето. Е добре, ако това ви сполети, не е необходимо да ходите в оная колиба. Нали разбирате, ужасно неприятна работа — почистване, труп на мъртвец и така нататък. Защо да не дойдете да живеете с нас? Не ви предлагаме голям разкош, но ще се радваме да бъдете с нас. Можем да отидем на юг, за да презимуваме и…
— Благодарим ви, ще дойдем — каза Синтия. — Ще бъде много хубаво.
Продължихме да слизаме по стълбата и след това тръгнахме нагоре по клисурата. Пукнатината в отвесната скала беше точно пред нас и преди да стигнем до нея, се обърнахме, за да погледнем нашите приятели. Те се бяха извъртели, така че сега бяха с лице към нас. Махнахме им с ръце и се отправихме към пукнатината.
Бяхме почти влезли в нея, когато ни удари бушуващата вълна, която не бе вода и когато тя започна да се оттегля, ние стояхме разтърсени и недоумяващи.
Защото се намирахме не в оная клисура, каквато я помнехме, а в Гробището.
ГЛАВА 20
Урвата все още си беше там и изкривените кедрови дървета растяха по склона й, там бяха и хълмовете, а също и клисурата, която минаваше между тях. Но пустошта беше изчезнала. Потокът бе хванат между стени от дялан камък, иззидани с голям вкус, а моравата — подрязана и гладка като килим, започваше от подножието на отвесната скала и стигаше до каменния канал. В шахматен ред бяха наредени паметници и се виждаха групички от вечнозелени храсти и тисове.
Почувствувах, че Синтия се сгуши до мен, ала не я погледнах. Точно в тоя момент не ми се искаше да я поглеждам. Опитах се да говоря с твърд глас:
— Сенките пак я оплескаха — казах аз.
Опитах се да пресметна колко ли време би трябвало на Гробището, за да се разпростре от предишните си граници до това място и отговорът беше: вероятно много столетия — може би се намирахме толкова далече в бъдещето, колкото преди бяхме назад в миналото.
— Невъзможно е да не ги бива чак дотам — каза Синтия. — Просто е невъзможно. Веднъж, както и да е, но не и два пъти подред.
— Те ни предадоха.
— Но те можеха да ни предадат още, когато ни изпратиха толкова назад в миналото. Защо трябва да ни предават два пъти? Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да ни оставят там, където си бяхме. Тогава нямаше да има капан на времето. Флеч, това не е логично.